Тръпка [bg]

— Искаш да ми кажеш, че… ти… Божичко! Ама ти си страхотен задник!

— Нищо не можех да направя. Казах ти какво бях. Не трябваше да я пускаш навън.

— Имаш ли някаква идея колко точно струва това куче?

— Мда.

— И какво точно се очаква да кажа на Техни Родителски Височества? Мамо, тате, Джак е върколак. Между другото, нали си спомняте, че Клои изчезна? Е, вече няма нужда да се тревожим за нея, знаем какво се е случило. Той я е изял.

— Нищо няма да казваш! — кресна Джак. — Така или иначе мисля, че ще успея да спра това. Мисля, че намерих лек.

Намръщих се.

— Лек, а? — произнесе Изабел с равен глас. — И как точно се лекува върколащината?

— Не си тормози русото мозъче с излишни въпроси. Аз просто… дай ми още няколко дни, за да съм сигурен. Когато се убедя, че наистина върши работа, ще им разкажа всичко.

— Хубаво. Както кажеш. Божичко… наистина не мога да повярвам, че си изплюскал Клои.

— Няма ли да престанеш с това, а? Започваш да ме дразниш.

— От мен да мине. Ами другите? Нали има и други върколаци? Те не могат ли да ти помогнат?

— Абе ти ще млъкнеш ли? Нали ти казах, че съм решил проблема. Нямам нужда от помощ.

— Не мислиш ли, че…

Чу се някакъв остър, странен шум. Прекършена клонка? Плесница?

Гласът на Изабел прозвуча различно, когато заговори отново. Беше по-тих.

— Просто не позволявай на никого да те види, става ли? Мама е на лекарства… заради теб… а татко е извън града. Аз се връщам в училище. Не мога да повярвам, че ми се обади и ме извика тук, за да ме информираш, че си изял кучето ми.

— Извиках те, за да ти кажа, че съм решил проблема. Изглеждаш наистина превъзбудена от добрите новини. Ама не съвсем.

— Много се радвам за теб. Това е просто супер. Чао.

По-малко от минута по-късно чух звука от двигателя на джипа, когато Изабел си замина. Поколебах се отново. Трудно е да се каже, че бях особено въодушевен от идеята да се покажа пред младия и очевидно агресивен вълк, преди да съм достатъчно наясно с мястото, където щеше да се проведе евентуалният ни сблъсък, но нямах особен избор. Трябваше или да се върна в затоплената кола, или да вляза в къщата. А къщата беше по-близо. Промъкнах се покрай ъгъла, опитвайки се да доловя някакъв шум, който да издаде местоположението на Джак. Нищо. Явно беше влязъл вътре.

Приближих се към вратата, чието стъкло бях разбил по-рано през тази седмица — вече беше поправено — и пробвах дръжката. Отключено. Крайно неразумно.

Щом влязох, веднага чух шума, който вдигаше Джак насред пустата къща. Промъкнах се през тъмния коридор към издържана в черно и бяло кухня. Светлината, проникваща през двата прозореца, беше силна и ярка — отразяваше се в белите стени и потъваше в чернотата на шкафовете и окачената на стената посуда.

Честно казано, кухнята в дома на Грейс — топла, разхвърляна, ухаеща на канела, чесън и хляб — ми допадаше далеч повече от това обширно стерилно помещение.