Нашите предци [bg]

— Who’s there?[88] — възкликна англичанинът и понечи да премине през оградата, но се озова лице в лице с неаполитанския си колега, който, също слязъл от коня, на свой ред попита:

— Кой е там?

— I beg your pardon, Sir[89] — каза англичанинът, — но трябва да ви помоля веднага да напуснете това място!

— Щом съм тук, значи имам пълното право на това — отвърна неаполитанецът, — така че приканвам ваша милост да се оттегли!

— Никое право не струва колкото моето — отговори англичанинът. — I’m sorry[90], не ви е позволено да останете.

— Това е въпрос на чест — заяви другият, — така че ще ви се представя: Салваторе ди Сан Каталдо ди Санта Мария Капуа Ветере, лейтенант от флота на Двете Сицилии[91]!

— Сър Осбърт Касълфайт трети в рода! — не му остана длъжен англичанинът. — Моето достойнство изисква да освободите терена.

— Не преди да съм ви изгонил с тази сабя! — И оръжието се показа от ножницата.

— Желаете да се биете, господине? — попита сър Осбърт, като застана в позиция.

Дуелът започна.

— Тук ви исках, колега, и не от днес! — И се втурна напред.

А сър Осбърт, отбивайки:

— От доста време следя ходовете ви, лейтенант, и ви изчаквах!

Еднакво изкусни, двамата се редуваха в атаки и финтове. Дуелът бе в разгара си, когато:

— Спрете, за бога!

На прага на павилиона се бе появила дона Виола.

— Маркизо, този мъж… — изрекоха двамата лейтенанти в един глас, като свалиха сабите, сочейки се един друг.

А дона Виола:

— Скъпи мои приятели! Приберете тези саби, моля ви! Може ли така да плашите една дама? Смятах този павилион за най-тихото и тайно място в парка и ето, тъкмо бях задрямала и ме събужда дрънчене на оръжия!

— Но, милейди — осмели се англичанинът, — не бях ли поканен тук от вас?

— Вие сте тук, за да чакате мен, госпожо… — намеси се неаполитанецът.

От устните на дона Виола се изплъзна лек смях като пърхане на криле.

— А, да, да, бях поканила вас… или вас… Ох, тази моя занесеност… Тогава, какво чакате? Влизайте, заповядайте, моля…

— Милейди, мислех, че сте поканили само мен. Заблудил съм се. Моите почитания и ви моля за разрешение да се оттегля.

— Аз исках да кажа същото, госпожо, и да се оттегля.

Маркизата се засмя.

— Добри мои приятели… Мили мои приятели… Толкова съм разсеяна… Мислех, че съм поканила сър Осбърт в един час… а дон Салваторе в друг… Не, не, извинете ме: в един и същи час, но на различни места… О, не, не може да е така… Ами след като и двамата сте тук, защо не седнем и не поговорим като възпитани хора?

Лейтенантите се спогледаха, после се извърнаха към нея.

— Трябва ли да разбираме, маркизо, че откликнахте на вниманието, което ви засвидетелствахме, само за да се подиграете и с двамата?

— Защо, добри ми приятели? Напротив, напротив… Вашата настойчивост не можеше да ме остави безразлична… И двамата сте толкова мили… Това е моята мъка… Ако предпочета елегантността на сър Осбърт, ще загубя вас, мой пламенен дон Салваторе… А избирайки жарката страст на лейтенант Сан Каталдо, трябва да се откажа от вас, сър! Ох, защо така… защо така…