Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 101 102 103 104 105 106 107 108 109 ... 163
Перейти на страницу:

Неговите дървета бяха украсени с изписани листове, а също и с плакати с максими на Сенека и Шафтсбъри[101] и с различни предмети: кичури от пера, църковни свещи, сърпчета, венчета, женски корсети, пистолети, везни — вързани един за друг в определен ред. Жителите на Омброза с часове се мъчеха да открият какво означават тези ребуси: дали не искаше да изобрази благородниците, папата, добродетелта, войната? А аз мисля, че често те нямаха никакъв смисъл и служеха само за упражняване на ума и за демонстрация, че и най-необичайните идеи могат да се окажат правилни.

Козимо взе да съчинява някакви писания като „Гласът на коса“, „Кълвачът, който чука“, „Диалози на бухалите“ и да ги раздава на публиката. Дори тъкмо през този период на своята лудост той усвои изкуството на книгопечатането и започна да печата брошури и вестници (сред които „Сврачи куриер“), които после обедини под заглавието „Монитор на двуногите“. На един орех си бе качил печатарски тезгях, словослагателска рамка, каса с букви, печатарска преса, дамаджана с мастило и прекарваше дните си да връзва страници и да ги печата. Понякога между пресата и листовете попадаха паяци, пеперуди и техните отпечатъци оставаха върху хартията. Друг път някой сънливец скачаше върху листа с още незасъхнало мастило и замацваше всичко с опашката си. Понякога катеричките грабваха буква от азбуката и я отмъкваха в своята хралупа, смятайки, че е нещо за ядене, както се случи с буквата б, която поради кръглата й форма и дръжка бяха взели за плод, и Козимо трябваше да употребява една буква вместо друга, да започва някои статии с В вместо с Б, например „Вратя!“.

Всичко това добре, обаче аз оставах с впечатлението, че моят брат не само беше напълно полудял, но и че постепенно оглупява, което е по-сериозно и по-тъжно, защото лудостта е природна сила, било за добро, било за лошо, докато глупостта е слабост на природата, за която няма компенсация.

И наистина през зимата сякаш изпадаше в зимен сън. Седеше в своя чувал, закачен на един ствол, и само главата му се подаваше навън, като на малко пиленце. По изключение в най-топлите часове правеше по няколко скока, за да отиде до елшата при потока Мерданзо да свърши естествените си нужди. Понякога седеше в чувала и попрочиташе нещо (като се стъмнеше, запалваше светилниче със зехтин) или си мърмореше сам на себе си, или пък си тананикаше. Ала по-често спеше.

Колкото до яденето, имаше си тайни запаси, но позволяваше да му предложат чиния с макарони или равиоли, която някоя добра душа отиваше да му занесе чак горе с помощта на стълба. И действително сред простите хорица се бе породило нещо като суеверие, че да се дава милостиня на барона, носи щастие — знак, че Козимо събуждаше страх или симпатия; аз мисля, че бе по-скоро второто. Това, че наследникът на баронската титла Рондо живее от явни подаяния, ми се стори неподобаващо, и най-вече си мислех какво ли би казал покойният ни баща, ако можеше да научи. Лично аз открай време нямаше за какво да се упреквам, защото брат ми винаги бе презирал семейните удобства и ми бе подписал документ, съгласно който, след като му бях осигурил малка рента (тя почти цялата отиваше за книги), нямах към него никакви задължения. Ала сега, като разбрах, че е неспособен да си набавя храна, наредих eдин от нашите лакеи в ливрея и с бяла перука да се качи по стълба и да му занесе четвърт пуяк и чаша бургундско на поднос. Боях се, че ще откаже поради някой от своите тайнствени принципи, но той веднага и с голямо удоволствие прие и от този ден нататък почти никога не забравяхме да му изпращаме на дървото порция от нашите блюда.

С една дума, преживяваше грозен упадък. За щастие, тогава нахлуха вълците и Козимо отново даде доказателство за най-добрите си качества. Бе ледена зима, сняг бе паднал дори по нашите гори. Глутници вълци, подгонени от глада, се спуснаха откъм Алпите към крайбрежието ни. Дървари ги бяха срещнали и донесоха ужасната новина. Жителите на Омброза, които от времето на сдруженията срещу пожарите се бяха научили да се обединяват в моменти на опасност, взеха да дежурят на постове около града, за да попречат на доближаването на изгладнелите зверове. Но никой не смееше да излезе от градчето, особено нощем.

— За съжаление, баронът не е този, който бе някога! — казваха в Омброза.

Тежката зима не мина без последствия и за здравето на Козимо. Висеше в своя мях като буба в пашкул с капчици на носа, оглупял и подпухнал. Когато се вдигна тревогата за вълците, хората минаваха отдолу и му подвикваха:

вернуться

101

Антъни Шафтсбъри, граф (1671–1713) — английски философ моралист, представител на деизма. — Б. пр.

1 ... 101 102 103 104 105 106 107 108 109 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)