Нашите предци [bg]

— Пълни лъжи. Единствено аз знам, че е само моя. — И изчезна сред клоните, без да ми каже „довиждане“.

Разпознах обичайния му маниер да отхвърля всяко нещо, което го принуждаваше да излезе от собствения си свят. Оттогава го виждахме само умърлушен и неспокоен да подскача насам-натам, без да прави нищо. А когато от време на време го чувах да чурулика, съревновавайки се с косовете, трелите му звучаха тревожно и тъжно.

Маркизата пристигна. Както винаги неговата ревност й доставяше удоволствие: даже я насърчи и си поигра малко с нея. Така се върнаха хубавите любовни дни и брат ми беше щастлив.

Но маркизата не пропускаше случай да натякне на Козимо, че представата му за любовта е крайно ограничена.

— Какво искаш да кажеш? Че съм ревнив?

— Добре е, че си ревнив. Но ти претендираш да подчиниш ревността на разума.

— Разбира се: това я прави по-обоснована.

— Ти мислиш прекалено много. Защо трябва да се разсъждава за любовта?

— За да те обичам повече. Всяко нещо, което се прави с мисъл, увеличава своята мощ.

— Живееш по дърветата, а имаш манталитет на нотариус с подагра.

— Най-смелите пориви се изживяват с повече простодушие.

Продължаваше да бълва мъдрости, докато тя не му се изплъзнеше; тогава той хукваше по дирите й, изпадаше в отчаяние и си скубеше косите.

През онези дни един английски флагмански кораб хвърли котва на нашето пристанище. Адмиралът даде прием за благородниците от Омброза и за офицерите от акостиралите кораби. Маркизата отиде на бала и още същата вечер ревността започна отново да разяжда Козимо. Двама офицери от два различни кораба се влюбиха в дона Виола и непрекъснато ги виждаха на брега да ухажват дамата и да се състезават за нейното внимание. Единият беше лейтенант от английския краски флот, другият също бе лейтенант, но от неаполитанския флот. Наели дорести коне, те се въртяха под балкона на маркизата и когато се срещнеха, неаполитанецът отправяше към англичанина изпепеляващ взор, докато изпод присвитите клепачи онзи го пронизваше с поглед като с острие на сабя.

А дона Виола? Да не вземе тази кокетка да седи с часове вкъщи или да кукне сутрин на прозореца като вдовица, току-що свалила траура? Козимо пък, тъй като тя не прекарваше времето си с него по клоните и не я чуваше да приближава в галоп на белия си кон, бе направо подлудял и накрая и той се настани близо до нейния балкон, да дебне и любимата си, и двамата лейтенанти.

Мислеше как да скрои лоша шега на съперниците си, как да ги накара да се върнат час по-скоро на корабите, но като виждаше, че Виола приема с еднаква благосклонност ухажването и на единия, и на другия, се обнадежди, предположи, че тя иска само да си поиграе с тях, както и с него. Ала това не го накара да се откаже от наблюдението: при първия признак, че Виола е изразила предпочитание към един от двамата, щеше веднага да се намеси.