Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 96 97 98 99 100 101 102 103 104 ... 163
Перейти на страницу:

— Рядко подобна красота е придружена от подобно неспокойство — каза приятелят ми. — Носят се клюки, че в Париж тя прехвръква от един любовник на друг в такава непрекъсната въртележка, че никой не може да я нарече своя и да се почувства привилегирован. Но понякога изчезва по цели месеци и говорят, че се оттегля в манастир, за да укроти плътта си с покаяние.

Едва сдържах смеха си, като узнах, че престоите на маркизата по дърветата на Омброза се смятат от парижани за периоди на покаяние; но в същото време тези клюки ме разстроиха, защото вещаеха скръб и разочарование за брат ми.

За да го предпазя от неприятни изненади, реших да го предупредя и веднага щом се върнах в Омброза, отидох да го потърся. Разпита ме надълго и нашироко за пътешествието, за новините от Франция, ала всичко, което му казах за политиката и литературата, му беше известно. Накрая извадих от джоба си кърпичката на дона Виола.

— В един салон в Париж срещнах дама, която те познава, и ми даде това за теб, като те поздравява.

Той бързо спусна кошницата, висяща на куката, изтегли копринената кърпичка и я доближи до лицето си, за да усети уханието й.

— А, видя ли я? И как беше? Кажи ми, как беше?

— Много красива, ослепителна — отвърнах бавно, — но казват, че това ухание го вдъхват мнозина…

Мушна кърпичката в пазвата си, сякаш се страхуваше да не му я отнемат. Обърна към мен зачервеното си лице.

— Нямаше ли сабя подръка, да я насочиш към гърлото на онзи, дето ти е наговорил такива лъжи?

Трябваше да призная, че подобно нещо дори не ми бе минало през главата. Остана известно време безмълвен. После вдигна рамене.

— Пълни лъжи. Единствено аз знам, че е само моя. — И изчезна сред клоните, без да ми каже „довиждане“.

Разпознах обичайния му маниер да отхвърля всяко нещо, което го принуждаваше да излезе от собствения си свят. Оттогава го виждахме само умърлушен и неспокоен да подскача насам-натам, без да прави нищо. А когато от време на време го чувах да чурулика, съревновавайки се с косовете, трелите му звучаха тревожно и тъжно.

Маркизата пристигна. Както винаги неговата ревност й доставяше удоволствие: даже я насърчи и си поигра малко с нея. Така се върнаха хубавите любовни дни и брат ми беше щастлив.

Но маркизата не пропускаше случай да натякне на Козимо, че представата му за любовта е крайно ограничена.

— Какво искаш да кажеш? Че съм ревнив?

— Добре е, че си ревнив. Но ти претендираш да подчиниш ревността на разума.

— Разбира се: това я прави по-обоснована.

— Ти мислиш прекалено много. Защо трябва да се разсъждава за любовта?

— За да те обичам повече. Всяко нещо, което се прави с мисъл, увеличава своята мощ.

— Живееш по дърветата, а имаш манталитет на нотариус с подагра.

— Най-смелите пориви се изживяват с повече простодушие.

Продължаваше да бълва мъдрости, докато тя не му се изплъзнеше; тогава той хукваше по дирите й, изпадаше в отчаяние и си скубеше косите.

През онези дни един английски флагмански кораб хвърли котва на нашето пристанище. Адмиралът даде прием за благородниците от Омброза и за офицерите от акостиралите кораби. Маркизата отиде на бала и още същата вечер ревността започна отново да разяжда Козимо. Двама офицери от два различни кораба се влюбиха в дона Виола и непрекъснато ги виждаха на брега да ухажват дамата и да се състезават за нейното внимание. Единият беше лейтенант от английския краски флот, другият също бе лейтенант, но от неаполитанския флот. Наели дорести коне, те се въртяха под балкона на маркизата и когато се срещнеха, неаполитанецът отправяше към англичанина изпепеляващ взор, докато изпод присвитите клепачи онзи го пронизваше с поглед като с острие на сабя.

А дона Виола? Да не вземе тази кокетка да седи с часове вкъщи или да кукне сутрин на прозореца като вдовица, току-що свалила траура? Козимо пък, тъй като тя не прекарваше времето си с него по клоните и не я чуваше да приближава в галоп на белия си кон, бе направо подлудял и накрая и той се настани близо до нейния балкон, да дебне и любимата си, и двамата лейтенанти.

Мислеше как да скрои лоша шега на съперниците си, как да ги накара да се върнат час по-скоро на корабите, но като виждаше, че Виола приема с еднаква благосклонност ухажването и на единия, и на другия, се обнадежди, предположи, че тя иска само да си поиграе с тях, както и с него. Ала това не го накара да се откаже от наблюдението: при първия признак, че Виола е изразила предпочитание към един от двамата, щеше веднага да се намеси.

1 ... 96 97 98 99 100 101 102 103 104 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)