Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 93 94 95 96 97 98 99 100 101 ... 163
Перейти на страницу:

Във въздуха витаеха републиканските настроения: задаваха се сурови и същевременно разпуснати нрави. Козимо, ненаситен любовник, беше стоик, аскет, пуритан. Неизменно дирещ любовно блаженство, оставаше враг на сладострастието. Стигаше дотам, че нямаше вяра в целувката, в милувката, в словесното ласкателство, във всичко, което затъмнява или претендира да замести природната естественост. С Виола откри пълнотата на чувствата, с нея той никога не позна проповядваната от теолозите тъга след любовния акт; на тази тема дори написа едно философско писмо на Русо, който, може би смутен, не му отговори.

Ала Виола беше изискана, капризна, разглезена жена, католичка телом и духом. Любовта на Козимо разпалваше чувствата, но оставяше незадоволени прищевките й. Оттук идваха разногласията и мрачните негодувания. Но те траеха кратко, толкова разнообразен беше техният живот и светът наоколо.

Уморени, търсеха свои тайни убежища сред дърветата с гъст листак: хамаци, които обгръщаха телата им като огънато листо, или висящи павилиони с литнали от вятъра завеси, или пък ложета от птичи пера. В тези изкусни изобретения се разгръщаше геният на дона Виола: където и да се намираше, маркизата притежаваше дарбата да създава около себе си уют, разкош и сложно удобство — сложно на вид, но тя го постигаше с чудотворна лекота, защото всяко нещо, което пожелаваше, трябваше веднага да го види осъществено на всяка цена.

В техните въздушни алкови кацваха да попеят червеношийки, в шатрата влитаха гонещи се двойки пеперуди. През летните следобеди, когато сънят оборваше двамата влюбени, току се вмъкваше катеричка, търсейки нещо за хапване, и милваше лицата им с пухкавата си опашка или захапваше някой палец на крак. Тогава придърпваха по-внимателно платнищата, но едно семейство сънливци взе да гризе покрива на павилиона и той се срути отгоре им.

По това време те се разкриваха един на друг, като разказваха за живота си и се отрупваха взаимно с въпроси.

— И самотен ли се чувстваше?

— Липсваше ми ти.

— Но самотен спрямо останалия свят?

— Не. Защо? Винаги имах какво да правя с други хора: берях плодове, подкастрях дървета, изучавах философия с абата, бих се с пирати. Не е ли така при всички човеци?

— Само ти си такъв, затова те обичам.

Ала баронът не беше още разбрал добре какво приемаше Виола в него и какво — не. Понякога за нищо и никакво, за една дума или някакъв намек от негова страна, избухваше гневът на маркизата.

Например той казваше:

— С Джан дей Бруги четях романи, с рицаря адвокат правех проекти за напояване…

— А с мен?

— С теб правя любов. Както преди берях плодове, подкастрях дървета…

Тя мълчеше неподвижна. Козимо веднага усещаше, че е разпалил гнева й: очите изведнъж ставаха ледени.

— Какво има, Виола, какво казах?

Тя беше вече далеч, сякаш не го виждаше, нито го чуваше, на стотици мили от него, с мраморно лице.

— Ама почакай, Виола, защо, чуй ме…

Виола ставаше и ловко, без нужда от помощ, слизаше от дървото. Козимо не беше още проумял каква бе неговата грешка, не бе успял дори да се замисли, може би предпочиташе изобщо да не мисли, да не проумява, та по-лесно, с чиста душа да заяви своята невинност.

— Но не, не ме разбра, Виола, слушай…

Следваше я до най-ниския клон.

— Не си отивай, не прави така, Виола…

Сега тя проговаряше, но на коня, който вече отвързваше, качваше се на седлото и си тръгваше.

Козимо изпадаше в отчаяние, скачаше от дърво на дърво.

— Не, Виола, кажи ми!

Тя галопираше. Той я следваше по клоните.

— Умолявам те, Виола, обичам те! — Ала вече не я виждаше. Мяташе се по огъващи се клони с рисковани скокове. — Виола! Виола!

Когато беше сигурен, че я е загубил, и не можеше да спре риданията си, ето я, минава в галоп, без да вдига поглед.

— Гледай, гледай, Виола, какво правя! — И започваше да удря голата си глава (наистина доста твърда) в някой ствол.

Тя дори не го поглеждаше. Вече беше далече. Козимо я чакаше да се върне, лъкатушейки между дърветата.

— Виола, отчаян съм! — И се хвърляше с главата надолу в празното, държейки се с краката за тънък клон, като налагаше яростно с юмруци главата и лицето си, или пък започваше да чупи с унищожителна ярост клоните и един листат бряст за няколко мига биваше оголен, сякаш бе минала градушка.

Никога обаче не заплаши да се убие, нещо повече, не заплаши с нищо, изнудванията не бяха в характера му. Онова, което чувстваше, че трябва да направи, го правеше и го обявяваше тогава, а не преди това.

1 ... 93 94 95 96 97 98 99 100 101 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)