Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 95 96 97 98 99 100 101 102 103 ... 163
Перейти на страницу:

XXIII

Онова, което разказах, потвърждава, че омброзианците, колкото преди бяха щедри на клюки за любовните похождения на брат ми, толкова сега, пред лицето на тази страст, отприщила се едва ли не над главите им, запазваха почтително мълчание като пред нещо по-висше от тях. Не че не осъждаха поведението на маркизата, но то беше най-вече заради външните му проявления, например за това галопиране с главоломна скорост („Кой знае къде се е завтекла като фурия?“, подмятаха, макар всички да знаеха, че бърза за среща с Козимо) или за балдахините и обзавеждането, което качваше по върховете на дърветата. Долавяше се склонност на това да се гледа като на някаква нова мода сред благородниците, като на една от многото им екстравагантности („Всички вече са по дърветата — жени, мъже. Какво ли още ще измислят?“). С една дума, задаваха се времена на по-осезаема търпимост, ала и на повече двуличие.

По дъбовете на площада баронът сега се показваше на големи промеждутъци и това бе знак, че тя е заминала. Защото Виола прекарваше извън града по няколко месеца, за да наглежда имотите си, пръснати из цяла Европа, но тези пътувания винаги съвпадаха с моменти, в които двамата се бяха скарали и маркизата му бе обидена, че не разбира онова, което тя иска той да разбере за любовта. Не че Виола потегляше сърдита: винаги успяваха да се сдобрят преди това, но у Козимо оставаше съмнението, че раздялата се дължи на факта, че е отегчена от него, а той не съумява да я задържи; може би вече се отдалечава от него, може би пътуването или възможността да размисли ще я накарат да не се върне повече. Така брат ми живееше с терзанията си. От една страна, се опитваше да подхване отново обичайния си живот от преди да я срещне, да тръгне пак на лов и риболов, да се залови със земеделски работи, с науките, да бъбри със зяпачите на площада, все едно, че никога не е правил нищо друго (в упоритата си младежка горделивост не желаеше да признае, че е изпаднал под чуждо влияние), а в същото време изпитваше удоволствие от това, което му даряваше любовта, усещането за окриленост и гордост; но, от друга страна, забелязваше, че някои неща вече не го интересуват, че без Виола животът няма вкус, че мислите му непрекъснато са устремени към нея. Колкото повече се стараеше, извън шеметното присъствие на възлюбената, да стане отново господар на своите страсти и наслади и да се върне към мъдрата умереност на душевните пориви, толкова по-силно усещаше оставената от нея празнота и трепета на очакването. В действителност се бе влюбил точно така, както искаше Виола, не както той претендираше, че би желал. И отново жената, макар и далече, бе победителка, а Козимо в края на краищата несъзнателно се радваше на това.

Внезапно маркизата се връщаше. По дърветата се разразяваше пак сезонът на любовта, но и на ревността. Къде е била Виола? Какво е правила? Козимо нямаше търпение да разбере, ала в същото време се страхуваше от начина, по който отговаряше на въпросите му — само с намеци, като всеки намек задълбочаваше неговите съмнения, той разбираше, че тя постъпва така, за да го измъчва, но пък можеше и да е вярно, и в това несигурно душевно състояние ту прикриваше своята ревност, ту я изливаше яростно, а Виола отвръщаше винаги по различен и непредвидим начин, като в един момент му изглеждаше повече от всякога привързана към него, в следващия му се струваше, че няма да може никога вече да я разпали.

Какъв бе в действителност животът на маркизата по време на пътуванията й ние в Омброза нямаше как да знаем, тъй като бяхме далеч от столиците и от техните клюки. Но в онези години аз осъществих второто си пътешествие до Париж, за да сключа някои договори (за доставка на лимони, защото много благородници търгуваха с тях, а аз бях сред първите).

Една вечер в знаменит парижки салон срещнах дона Виола. Беше с такава разкошна прическа и с такова пищно одеяние, че едва ли бих я познал, дори подскочих, като я видях, но подобна жена не може да се сбърка с никоя друга. Поздрави ме с безразличие, ала скоро намери начин да се усамоти с мен и да ме засипе с въпроси, без да ми даде възможност да отговоря:

— Имате ли новини от брат си? Скоро ли ще се приберете в Омброза? Вземете, дайте му това за спомен от мен. — И като извади от пазвата си копринена кърпичка, ми я пъхна в ръката.

После бързо се върна при кортежа от ухажори, който неотменно я следваше.

— Познавате ли маркизата? — попита ме тихо един парижки приятел.

— Само бегло — отвърнах и беше вярно: по време на пребиваванията си в Омброза дона Виола, заразена от дивостта на Козимо, не посещаваше местните благородници.

1 ... 95 96 97 98 99 100 101 102 103 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)