Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 99 100 101 102 103 104 105 106 107 ... 163
Перейти на страницу:

При всяко ново обещание, изтръгнато от двамата лейтенанти, Виола се качваше на коня и отиваше да разкаже всичко на Козимо.

— Знаеш ли, че англичанинът е склонен на това и това… Неаполитанецът също… — крещеше му в момента, в който го видеше кацнал мрачен на някое дърво.

Козимо не отговаряше.

— Това е абсолютната любов — настояваше тя.

— Пълни глупости, всички сте глупаци! — викаше Козимо и изчезваше.

Това беше жестокият начин, по който се обичаха сега, и не намираха път да излязат от тази ситуация.

Английският флагмански кораб трябваше да отплава.

— Вие ще останете, нали? — попита Виола сър Осбърт.

Сър Осбърт не се яви на борда и бе обявен за дезертьор. От солидарност и увлечен в съревнованието, дон Салваторе също остана.

— Те дезертираха! — обяви триумфално Виола на Козимо. — За мен! А ти…

— А аз??? — изкрещя Козимо с толкова страшен поглед, че тя повече не продума.

Сър Осбърт и Салваторе ди Сан Каталдо, дезертьори от флотовете на съответните монарси, прекарваха дните си в кръчмата в игра на зарове, бледи, неспокойни, като се опитваха да се разорят взаимно, докато Виола бе на върха на недоволството от себе си и от онова, което я заобикаляше.

Яхна коня и се отправи към гората. Козимо бе на един дъб. Тя спря отдолу, на една поляна.

— Уморих се.

— От онези ли?

— От всички вас.

— А!

— Те ми дадоха най-големите доказателства за любов.

Козимо се изплю.

— … Но не ми стигат.

Козимо вдигна очи към нея.

А тя:

— Ти не вярваш, че любовта е пълно отдаване, отказване от себе си…

Стоеше там, на поляната, красива като никога, и нищо не му струваше да разтопи тази студенина, която сковаваше чертите й, да сломи нейното високомерие, да я вземе пак в прегръдките си… Можеше да каже нещо, каквото и да е, за да се намерят отново. Можеше да попита:

— Кажи ми какво искаш да направя, готов съм… — И за него щеше да настъпи щастие, щастие за тях двамата, без следа от сенки.

Вместо това промълви:

— Не може да има любов, ако не се стремим с всички сили да бъдем себе си.

Виола не беше съгласна и изглеждаше уморена. Ала все пак можеше да го разбере, всъщност тя беше го разбрала в дълбините на душата си и на устата й бе да каже: „Ти си такъв, какъвто те искам…“, и веднага да се качи при него… Прехапа устна и каза:

— Бъди себе си, но сам.

„Ала тогава е безсмислено да бъда себе си…“ — ето какво искаше да каже Козимо. А процеди:

— Щом предпочиташ тези два червея…

— Не ти позволявам да презираш моите приятели! — изкрещя тя, докато си мислеше: „Аз се интересувам само от тебе, само заради тебе правя всичко онова, което правя!“.

— Единствено аз мога да бъда презиран.

— Начина ти на мислене!

— Той и аз сме едно цяло.

— Тогава сбогом. Заминавам още тази вечер. Няма да ме видиш повече.

Виола изтича до вилата, приготви си багажа и замина, без да каже нищо на лейтенантите. Удържа на думата си. Не се върна повече в Омброза. Отиде във Франция, където историческите събития помогнаха на волята й да устои, докато нейното единствено желание бе да се върне.

Избухна Революцията, после войната. Маркизата, отначало заинтересувана от новия ход на събитията (беше в entourage[96] на Лафайет[97]), впоследствие емигрира в Белгия и оттам — в Англия. Сред лондонската мъгла по време на дългите войни срещу Наполеон бленуваше за дърветата на Омброза. След това се омъжи отново за един лорд, свързан с Индийската компания[98], и се установи в Калкута. От терасата си гледаше горите, дърветата, по-странни от тези в градината на нейното детство, и й се струваше във всеки момент, че вижда Козимо да си проправя път сред листата. Но беше сянката на някоя маймуна или пантера.

Сър Осбърт Касълфайт и Салваторе ди Сан Каталдо останаха свързани на живот и смърт и се отдадоха на авантюристични пътешествия. Виждаха ги в игралните домове във Венеция, в Гьотинген в Теологическия факултет, в Петербург в двора на Екатерина ІІ, после следите им се изгубиха.

вернуться

96

Еntourage (фр.) — обкръжение. — Б. пр.

вернуться

97

Мари-Жозеф дьо Лафайет, маркиз (1757–1834) — френски военен и политически деец, участник във Великата френска революция. — Б. пр.

вернуться

98

Индийска компания — Британска източноиндийска компания (1600–1858), организация за търговия с Индия и Китай, придобила политическа власт. — Б. пр.

1 ... 99 100 101 102 103 104 105 106 107 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)