Вятърните мелници на боговете [bg]
- Автор: Шелдон Сидни
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Матекс
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вятърните мелници на боговете [bg]». Краткое содержание книги:
Лежеше с отворени очи в тъмнината. Страхуваше се.
На следната сутрин Майк Слейд донесе две чаши кафе. Той кимна към стената там, където бе надписът предишната вечер.
— Разбрах, че някой е драскал по стените ви.
— Откриха ли кой го е направил?
Майк отпи една глътка от кафето си.
— Не. Аз лично прегледах списъка с посетителите. Всички са „чисти“.
— Това означава, че е бил някой от посолството.
— Да, така е. Или някой, който е успял да се промъкне незабелязано покрай дежурните.
— Вярвате ли, че това е възможно?
Майк остави чашата си с кафе.
— Съвсем не!
— Нито пък аз.
— Какво точно пишеше?
— „Иди си у дома, или ще умреш.“
Той не каза нищо.
— Кой би искал да ме убие?
— Не зная.
— Господин Слейд, искам да получа прям отговор. Смятате ли, че наистина съм в опасност?
Той я погледна замислено.
— Госпожо посланик, убиха Ейбрахам Линкълн, Джон Кенеди, Робърт Кенеди, Мартин Лутър Кинг и Марин Гроза. Всички сме уязвими. Моят отговор е „да“.
Ако вярваш истински в това, което вършиш, трябва да се бориш, за да го защитиш. Трябва да останеш. Не се оставяй някой да те изплаши.
24
В осем часа и четиридесет и пет минути на следващата сутрин, тъкмо когато Мери провеждаше заседание, в кабинета й се втурна Дороти Стоун и каза:
— Отвлекли са децата ви!
Мери скочи на крака.
— О, Господи!
— Аларменият сигнал на лимузината току-що се задейства. По петите им са. Няма да се измъкнат.
Мери се втурна по коридора към стаята за свръзка. Десетина души бяха застанали около телеграфното табло. Полковник Маккини говореше по някакъв микрофон.
— Доджър — каза той, — разбрах. Ще предам на посланика.
— Какво става? — простена Мери. Думите едва излизаха от устата й. — Къде са децата ми?
Полковникът я успокои:
— Добре са, госпожо. Единият от тях докоснал случайно копчето за извънредни ситуации. Аларменият светлинен сигнал отгоре на купето светнал, задействал се и сигналът SOS на къси вълни и преди да изминат и две преки, били обградени от четири полицейски коли.
Мери се отпусна с облекчение на стола. Едва сега осъзна колко силно напрежение бе изживяла. Сега вече разбирам защо чужденците в тая страна в един момент се пропиват или започват да взимат наркотици… или пък се впускат в любовни авантюри.
Същата вечер Мери остана при децата. Искаше й се да бъде колкото се може по-близо до тях. Гледаше ги и се чудеше: В опасност ли са? Всички ли сме в опасност? Кой иска да ни навреди? Не можеше да си отговори на нито един от тези въпроси.
Три дни по-късно Мери отново излезе на вечеря с Луи Дефорж. Този път той се държеше по-свободно и въпреки че Мери все още усещаше дълбоко скритата му тъга, той се опитваше да бъде по-забавен и бодър. Тя се чудеше дали и той изпитва същото влечение към нея, както тя към него. Сребърната купа, която му изпратих, не бе просто подарък в знак на благодарност, това бе покана, призна пред себе си Мери.
„Госпожо посланик“ звучи много официално. Наричайте ме просто Мери. Боже Господи! Дали всъщност тя не го преследваше? И все пак си мислеше: Дължа му много, навярно живота си. Търся си просто извинение. Защото това няма нищо общо с желанието ми да го видя отново.
Вечеряха рано в ресторанта на последния етаж на хотел „Интерконтинентал“ и когато Луи я изпрати до резиденцията, тя му предложи:
— Ще влезеш ли?
— Да, благодаря ти, с удоволствие — отговори той.
Децата си пишеха домашните на долния етаж. Мери ги запозна с Луи.
Той кимна преди Бет и каза:
— Може ли? — и я прегърна. После се изправи. — Едната от дъщерите ми беше три години по-малка от теб, а другата — горе-долу на твоята възраст. Сигурно щяха да бъдат красиви като тебе сега, Бет.
Бет се усмихна.
— Благодаря ви. Къде са…
Мери бързо я прекъсна:
— Ще пиете ли мляко с какао?
Седяха в огромната кухня, пиеха мляко с какао и разговаряха.