Жив или мъртъв [bg]

— Относно жената. Връзката им е силна и тя напредва, но не смята, че онзи е готов да захапе стръвта.

— Тя каза ли някакъв срок?

— Три до четири седмици.

Емира се замисли за календара. Информацията от тази жена стоеше в основата на всичко. Без нея ще трябва да отложи нещата за още една година. Още една година, през която американците да рушат неговите мрежи и езиците да говорят. А някой да извади късмет и да се натъкне на нишката, която ще разплете всичко.

Не, той реши, че ще трябва всичко да стане през тази година.

— Кажи й, че очакваме отговор не по-късно от три седмици. Друго.

— Известие от Найоан в Сан Франциско. Хората му са на място и чакат заповеди.

От многобройните части и късчета на „Лотос“ Найоан се оказа най-лесната, или поне влизането му в страната и подготовката. Посещенията на студенти се разрешаваха относително лесно, особено за човек като Найоан. Освен това, колкото и да бяха невежи американците за света извън собствените им граници, на индонезийците в повечето случаи гледаха като на азиатци или ориенталци, а не като на членове на най-голямата мюсюлманска общност на земята. „Фанатизмът и тесногръдието — разсъждаваше Емира — са оръжия, които РСУ използва с удоволствие.“

— Добре — каза Емира. — Хайде утре да разгледаме целите отново. Ако има промени, трябва да ги направим отрано. Друго?

— Последното. Видяхте ли новините за посолството в Триполи?

Емира кимна.

— Идиотскт работа. Напразна.

— Планирал го е един от нашите.

Емира се изправи рязко и изгледа Тарик строго.

— Моля?

Преди осем месеца до всички клонове на РСУ бяха пратили вест, че мисиите на ниво клетка се забраняват до второ нареждане. Сега точно провеждаха твърде деликатна и сложна операция. По-дребните операции — предимно с незначителен успех и малко на брой загинали — имаха ролята да създават илюзия за липса на организираност и че всичко е както обикновено, но такова нещо…

— Как се казва той? — запита Емира.

— Дирар ал Карим.

— Не ми говори нищо.

— Йорданец е. Вербуван е от джамията „Хюсеин“ в Аман преди три години. Обикновен войник. Същата мисия е предлагана миналата година от нашите хора в Бенгази. Отказахме я.

— Колко са мъртви?

— Шест до осем от нашите. Никой от техните.

— Слава на Бога за това.

Без убити заложници западната преса щеше бързо да забрави за инцидента, а често вниманието на разузнавателните служби следваше пресата. Това е бремето на тяхната „глобална война срещу терора“. Те се оказваха в ролята на пословичното холандско момче, което запушило с пръста си дигата.