Игри на злото [bg]

— Не мога да повярвам… Не мога и да си представя кой… Просто…

— От къде на къде сестра ми ще знае кой е този измислен неизвестен? Нали вече ви каза, че…

— Не е измислен, господин Паркс. Това е потвърдена информация.

Все още без директни въпроси.

Въпреки мъката, майчинският инстинкт на Уенди беше непокътнат.

Долната й устна затрепери.

— Дейзи я е потвърдила. Затова ли сте ходили да я видите?

Ким кимна пак и пое дълбоко въздух.

— Уенди, бил е човек, когото тя познава.

Робин избухна и скочи на крака:

— Не… не… не… Няма да търпя повече това! Не разбрахте ли вече, че тя не знае нищо?

И той тръгна през стаята право към Ким.

Брайънт се изправи и му препречи пътя.

— Не ви препоръчвам да продължавате, господин Паркс.

Ким също се изправи и погледна към седналата на дивана майка.

— Уенди, правя това заради дъщерите ви.

Робин се пресегна през Брайънт и я улови за лакътя.

Ким се отскубна рязко и направи крачка към него.

— Само опитай още веднъж!

— Време е да си вървите — отвърна мъжът, но отстъпи.

Ким не му обърна внимание и пак се обърна към Уенди:

— Не искате ли да заловя копелето, което е правело компания на мъжа ви?

— Робин, престани! — изплака високо Уенди, стана от дивана и прекоси стаята.

— Ако се сетя за някого, веднага ще ви уведомя. А сега смятам, че трябва да ни оставите. Надявам се никога повече да не ви видя.

Ким погледна към Робин: позата му подсказваше, че е готов собственоръчно да ги изхвърли. Брайънт пък го дебнеше, готов да му попречи.

А Уенди вече едва се държеше на крака.

Да, определено трябваше да си тръгват.

— Браво, началник, направо пипаше с кадифени ръкавици — подхвърли сержантът, докато вървяха обратно към колата.

Ким не отговори. Беше получила онова, за което беше дошла.