Игри на злото [bg]

— Какво желаете?

— Главен инспектор Ким Стоун, сержант Брайънт. Може ли да поговорим с вас за…?

— Веднага напуснете имота ми, инспекторе. Няма да допусна повече да тормозите сестра ми!

Лицето на мъжа се промени до неузнаваемост. На мястото на учтивата усмивка, явно запазена за непознати посетители, се появи неподправено отвращение.

Ким го разбираше. При последната им среща тя се беше държала меко казано грубо със сестра му.

— Господин Паркс, ако ми позволите само за минута…

— Вие пък какво още искате? — застана до брат си Уенди. Въпреки присъствието на Брайънт, очевидно отвращението беше насочено единствено към Ким.

По лицето на Робин се мерна триумфираща усмивка и той скръсти ръце на гърдите си.

Ким веднага забеляза, че Уенди е отслабнала. Бездруго слаба, сега, с опъната на опашка тъмна коса, тя изглеждаше направо кльощава. В очите й се четеше чиста омраза.

Ким си даде сметка, че ще се наложи спешно да премисли стратегията си за този разпит. Робин Паркс беше открито враждебен и едва ли би отговарял на директни въпроси, а пък Уенди явно беше готова да я изкорми с голи ръце. Но инспекторката просто трябваше да влезе в тази къща.

— Видях момичетата, Уенди — рече тя.

Омразата се притъпи, после се смени с шок, а на края — със загриженост.

— Дръпни се, Робин — нареди майката.

Мъжът не помръдна, само изгледа невярващо сестра си.

— Полудя ли? Няма да пусна тия хора в…

Уенди хвана дръжката и отвори вратата докрай.

Робин отстъпи настрани.

Ким последва Уенди в обзаведен с вкус хол с монтиран на стената огромен телевизор. Голям, тапициран с кожа диван с формата на буквата Г обхващаше две страни от помещението. В единия му край имаше опора за краката, а облегалката му се отпускаше назад.

Уенди седна възможно най-далеч от Ким, но инспекторката успя да си даде сметка колко всъщност е отслабнала майката на момиченцата.

После Уенди сплете здраво ръце в скута си.

— Видели сте децата ми?

Ким се попремести настрани, за да може и двамата с Брайънт да седнат, макар че не бяха поканени.

Знаеше, че Уенди Дън едва се сдържа да не се нахвърли отгоре й, но нуждата да научи нещо за децата си надделяваше над това желание.

Кимна в отговор.

— Добре са — каза и почувства, че трябва да добави още нещо. — Дейзи беше облечена като далматинче, а Луиза — като бухалче.

Уенди храбро преглъщаше сълзите си, но не издържа и те бликнаха свободно по страните й.

— Любимите им гащеризончета. Изпратих им любимите.

Настъпи мълчание. Ким понечи да продължи, но Уенди я изпревари.

— Вече не ме интересува дали ми вярвате, но истината е, че не знаех. Или той е бил много умен, или аз — много тъпа, но ако знаех, копелето отдавна нямаше да е сред живите.

От устата й пръсна слюнка.

— Може би не разбирате, но в момента ме изпълва такава ярост, че имам чувството, че горя отвътре. Никога в живота си не съм упражнявала насилие, но сега ден и нощ мечтая да обвия пръсти около шията му и да го душа, докато пукне. Само за това мисля.