Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
— Да, най-добре — каза Паола възбудено. Греъм се изправи решително.
— Да. И още сега.
— Не, не! — извика тя, обзета от внезапен ужас. — Трябва да си вървите. — Ала след миг добави с разтреперан глас: — Но не мога да ви пусна.
Ако Дик все още се бе съмнявал дали Паола е увлечена, или не, със завръщането на Греъм съмненията му се изпариха. Нямаше нужда да търси потвърждения — достатъчно беше да погледне Паола. Тя беше в трескава възбуда. Цъфтеше като пролетта, напъпила навсякъде около им, веселият й смях звучеше щастливо. Когато пееше, в гласа и се долавяше топлота и буйна жизненост, беше в непрекъснато движение и не можеше да се спре на едно място. Ставаше рано и си лягаше късно. Не щадеше себе си, сякаш у нея живееше само духовното, сякаш се поддържаше само е опияняващо шампанско. Дик се питаше дали тя не прави това нарочно, за да няма време да се замисли.
Той забеляза, че тя слабее, но трябваше да признае, че от това ставаше още по-хубава, придобиваше одухотворено изящество, под което прозираше вроденият й чар и жизненост.
В Голямата къща всичко вървеше гладко, весело и безгрижно както винаги. Дик понякога се замисляше колко време ще продължи това и прогонваше от себе си мисълта, че може да дойде ден, когато нещата ще се изменят. Все още смяташе, че с изключение на него никой нищо не подозира, но докога щеше да бъде така? Не за дълго — в това беше уверен. Паола не беше добра актриса. Дори да умееше да прикрива неприятните и досадни неща в живота, от нея лъхаше нещо необичайно, предвестник на пориви, които никоя жена не можеше да скрие.
Известно му беше, че неговите прислужници-азиатци са изумително наблюдателни, но и трябваше да се признае — много дискретни. Но можеше ли да се разчита на жените.
Те бяха коварни като котки. И най-добрата измежду тях би тържествувала, ако узнаеше, че сияещата и безукорна Паола е дъщеря на Ева, както всички други жени. Която и да е жена-гостенка в къщата, пристигнала само за ден и дори само за една вечер, би могла да се досети какво става — поне какво става с Паола, защото Греъм засега си оставаше непроницаем. Но една жена винаги можеше да прозре тайната на друга жена.
А Паола както в други отношения, така и в това не приличаше на другите. Никога не я бе забелязвал да се държи като останалите жени-котки. Никога не бе я виждал да дебне другите жени, за да ги залови в нещо осъдително, освен когато се отнасяше до него. И той пак се усмихна, като си припомни оная, трогателно-наивна случка с мисис Дихеймъни, която Паола бе сметнала за увлечение, защото бе погледнала на нея с очите на страха.
Между многото други въпроси, на които Дик не можеше да намери отговор, беше и този дали Паола се досещаше, че той знае.
И Паола действително се досещате, но дълго време бе останала само с подозренията си. Не можеше да забележи някаква промяна в обикновеното му държане и настроение, в начина, по който се отнасяше с нея. Както винаги той се справяше с огромното количество ежедневна работа, развличаше се както по-рано, пееше своите песни и си оставаше веселият и приятен Дик. Струваше, и се, че сега е дори по-нежен с нея, но раздразнена от това свое предположение, повтаряше си, че то е само плод на въображението й.
Все пак съмненията й не продължиха дълго. Понякога в присъствието на много други хора, седнали на вечеря или на карти в салона, тя скритом се взираше в него, полупритворила очи, и в погледа и лицето му прочиташе само едно — че той знае всичко. Пред Греъм тя дори не загатна това. Ако му кажеше, нямаше да облекчи положението. Можеше само да го прогони, а откровено признаваше пред себе си, че за нищо на света не би искала това.
След като почти се увери, че Дик знае или се досеща, тя се одързости: започна съзнателно да си играе с огъня. „Ако Дик знае — а изглежда, че той наистина знае — градеше тя предположение върху предположение, — защо тогава мълчи? Той винаги е говорил открито и направо.“ Тя се надяваше и същевременно се боеше, че той ще заговори, но накрая страхът й избледня и остана само желанието й той най-после да отвори уста. От тях двамата винаги той беше, който действаше, който решаваше независимо от това за какво се касае. Когато трябваше да се предприеме нещо, винаги се бе осланяла на него. Греъм бе назовал създалото се положение „Задачата на триъгълника“. Дик можеше да намери отговор на тази задача — той можеше да намери отговор на всичко. Защо тогава стоеше със скръстени ръце?
И тя продължаваше да предизвиква съдбата, мъчеше се да заглуши гласа на съвестта си и да забрави раздвоеността в чувствата си, стараеше се да не се вглъбява в размишления, понесена от пенливия гребен на вълната на живота, и уверяваше себе си, че живее, живее и живее. Понякога изобщо не си даваше сметка какво мисли и чувствува — изпитваше само гордост от това, че в нозете й са такива мъже като тях двамата. Гласът на гордостта винаги беше силен у нея — изпитваше задоволство от постигнатото, гордост от умението си да свири, да плува, да изглежда красива. За нея бе еднакво важно да танцува изящно и красиво, да се облича хубаво и с вкус, да скача във водата смело и грациозно, както малко жени биха посмели, или яхнала хлъзгавия гръб на Планинеца, като лавина да се понесе към водата и с желязната си воля да накара огромното животно да преплува басейна.