Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
— Това не може да продължава. Трябва нещо да направим, и то веднага.
Те бяха в концертната стая. Паола седеше на рояла, обърнала лице към Греъм, който се бе надвесил над нея.
— Вие трябва да решите — продължи Греъм.
Нямаха весел вид. Съзнаваха, че се бе случило нещо много важно, и се чудеха как да постъпят.
— Не искам да тръгвате — настояваше Паола. — Сама не зная какво искам. Трябва и вие да споделите тежестта. Не мисля за себе си, престанах вече да мисля за себе си. Но мисля за Дик. Мисля за вас. Аз… аз не съм свикнала с такива положения — заключи тя е тъжна усмивка.
— Но от това положение трябва да се излезе, скъпа моя. Дик не е сляп.
— Какво е видял, какво изобщо е имало, за да го види? — запита тя. — Нищо освен онази единствена целувка в каньона, а нея той не е могъл да види. Можете ли да си спомните още нещо — хайде, помислете.
— Не, друго няма, за жалост — отвърна той, за да се покаже весел пред нея, но веднага стана отново сериозен. — Аз съм обезумял, обезумял съм по вас. Това е всичко, което имам да кажа. Не знам дали с вас е същото, дали изобщо може да ви се случи същото.
Докато говореше, сложи ръката си върху нейната на клавишите и тя нежно се отдръпна.
— Ето — каза той недоволно. — А искахте да се върна.
— Да, исках да се върнете — призна тя и в очите й пак се появи присъщата й откровеност. — Исках да се върнете — повтори тя, този път по-тихо, сякаш на себе си.
— Но аз не знам какво да мисля — възкликна той нетърпеливо. — Обичате ли ме?
— Обичам ви, Евън, вие знаете това, но… — Тя замълча. Личеше, че иска да претегли думите си.
— Но какво? — каза той рязко. — Продължавайте. — Но обичам и Дик. Не е ли смешно това?
Той не отвърна на усмивката й, а очите му се помрачиха от оня израз на момчешка упоритост, който тъй много й се нравеше. Понечи да каже нещо, но се въздържа, а тя правеше догадки какво ли бе премълчал, разочарована, че не го сподели с нея.
— Ще се намери изход — увери го тя сериозно. — Трябва да се намери някакъв изход. Дик казва, че от всяко положение се намира изход. Че всичко се променя и само мъртвото е неподвижно. А ние двамата не сме мъртви… нали?
— Не ви осъждам, че обичате Дик… Че още го обичате — отговори той припряно. — Изобщо не виждам какво толкова намирате в мен, като ме сравнявате с него. Казвам това напълно искрено. Знам, че той е великодушен, за мен той е Ричърд Благородното, сърце… — Тя му се усмихна и кимна глава, за да покаже, че мисли като него. — Но щом още обичате Дик, как стоят нещата с мен?
— И вас обичам.
— Невъзможно — извика той, живо се отдалечи от рояла, прекоси стаята и се вгледа в една картина от Кейт, като че ли я виждаше за първи път.
Тя го чакаше със спокойна усмивка. Нравеше й се неговата несдържаност.
— Не можете да обичате двама мъже едновременно — подхвърли той.
— Да, но ето че мога, Евън. Точно това искам да си изясня. Не знам кого обичам повече. Познавам Дик от години. А вие… вие сте …
— Нов познайник — прекъсна я той и припряно закрачи към нея.
— Не, не исках да кажа това, Евън. Вие ми разкрихте каква съм аз. Обичам ви не по-малко от Дик. Обичам ви повече. Аз… аз не знам…
Паола не издържа повече и скри лице в ръцете си. Той нежно сложи ръка на рамото й. Тя не се отдръпна.
— Виждате, че не ми е леко — продължи тя. — Въпросът има толкова много страни, че не мога да си дам сметка. Казвате, че сте като без компас. Знайте, че аз съм още по-объркана от вас. Вие — о, защо трябва да говорим за това, — вие сте мъж, с мъжка природа и с мъжки опит. За вас всичко е просто: „Тя ме обича или не ме обича.“ Но аз цяла съм се оплела, объркана съм. Не съм дете, но все пак не съм преживявала такива неща, не съм ги преживявала с различни хора. Обичала съм само един мъж… а сега вас. Вие и любовта ми към вас дойдохте да разрушите един съвършен брак, Евън…
— Знам — каза той.
— Аз пък не знам — продължи тя. — Трябва ми време, за да проумея нещата или да ги оставя сами по себе си да се разрешат. Да не беше Дик… — Гласът й затрепери и тя млъкна сломена.
Греъм неволно обгърна раменете й.
— Не, не сега — каза тя меко и отстрани ръката му, но преди да я пусне, гальовно я притисна. — Когато се докосвате до мен, не мога да мисля — каза тя умолително. — Не мога да мисля.
— Тогава трябва да си вървя — каза той. Думите му прозвучаха като заплаха, макар че не искаше да я заплашва. Нейният жест изразяваше ням протест. — Това положение е невъзможно, нетърпимо. През цялото време се чувствам подлец, а знам, че не съм. Ненавиждам измамата — о, разбира се, мога да лъжа ония, които постъпват нечестно, но не мога да мамя човек с благородно сърце като Дик. Предпочитам да отида направо при него и да му кажа: „Дик, обичам жена ви. И тя ме обича. Какво смятате да правите?“