Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
Изведнъж очите й се овлажниха. Тя стисна ръката на Греъм в знак да не я прекъсва и за да се овладее, върна се към недовършения разказ:
— „За мен и въобще, погледнато обективно, вие мистър Смит, сте много по-ценен от мъжа на тази жена — каза Дик. — Ето какви са сведенията за него; усърден, иска да се понрави, но не блести с ум, нито с физическа сила и в най-добрия случай е среден работник. И все пак ще трябва да си отидете именно вие, за което много, много съжалявам.“
О, казаха се, разбира се, и други неща. Но аз ви предадох същественото. Защото то разкрива начина на мислене на Дик. А неговият начин на мислене предопределя постъпките му. Според него отделният човек трябва да има свобода на действие. Смята, че човек има правото да постъпва, както му се харесва, стига да не уврежда с това на околните, сред които живее. Той беше убеден, че Смит има пълното право да обича тази жена и да бъде обичан от нея, ако до това се свеждаха нещата. Винаги съм го чувала да казва, че любовта не може да се задържи насила и не може да се натрапва. Казвам ви самата истина: ако тръгна с вас, той ще каже: „Бъдете щастливи, деца мои.“ Така ще каже, макар и кръв да капе от сърцето му. Според него изживяната любов не дава права върху настоящето. Всеки любовен миг, чувала съм го да казва, се изживява от двама души — те са квит и нито имат да дават, нито да вземат. Никога не можеш да кажеш, че ти дължат, че имаш да вземаш. Смее се над самата мисъл, че в любовта някой може да предявява претенции, да твърди, че другият му е длъжен.
— Съгласен съм е него — каза Греъм. — „Обеща винаги да ме обичаш“, заявява оня, когото са изоставили, и иска да получи това, което смята, че му дължат, сякаш държи в ръка полица за еди-колко си долара. Но доларите са долари, а любовта живее или умира. Нима можеш отново да я получиш, след като е умряла? Всички сме съгласни с това — пътят е ясен. Обичаме се. Това е достатъчно. Не трябва да се бавим — не трябва да губим дори минута повече.
Ръката му докосна пръстите й върху клавишите, той целуна косите й, след това бавно обърна лицето й към своето и допря уста до нейните устни, които с готовност му отвърнаха.
— Дик не ме обича тъй, както вие — промълви тя, — искам да кажа, не се забравя и увлича като вас. Заедно сме от толкова години, че, мисля си, станала съм за него ежедневен навик. Много, много често, още преди да ви познавах, питала съм се към кого той храни по-голяма привързаност — към чифлика или към мен.
— Всичко е съвсем просто — твърдо рече Греъм. — Трябва да бъдем праволинейни. Да заминем!
Той я изправи на крака и понечи да тръгне заедно с нея. Но тя рязко се откъсна от него, пак седна и закри с ръце пламналото си лице.
— Вие не разбирате, Евън. Аз обичам Дик. Винаги ще го обичам.
— А мен? — остро запита той.
— Не е нужно да го казвам — усмихна се тя. — Освен Дик вие сте единственият, който ме е целувал така… на чиято целувка съм отвръщала по такъв начин. Но не мога да се реша. Трябва някой друг вместо мен да разреши задачата на триъгълника, както вие се изразявате. Сама не мога да я разреша. Сравнявам ви двамата, претеглям, преценявам. Не мога да забравя Дик и дългите години, които сме преживели заедно. А за вас търся отговор в сърцето си. И не знам. Просто не знам. Вие сте прекрасен човек и ме обичате истински. Но Дик стои над вас. Вие сте… повече като глина, която може да се оформи… не знам как да се изразя. У вас има повече човешко. И затова ви обичам повече… Така поне мисля.
Не, почакайте — възпротиви се тя и задържа ръцете му, жадно протегнати към нея. — Искам да кажа още нещо. Помня Дик, помня го какъв беше в годините на нашето минало. Но ще го запомня и такъв, какъвто е днес, какъвто ще бъде утре. Непоносима ми е мисълта, че някой би могъл да съжалява моя мъж, че вие бихте могли да го съжалявате, а ще го съжалявате, когато ви призная, че вас обичам повече. Ето защо не съм сигурна в себе си и след като кажа нещо, оттеглям си думите, ето защо сама не знам какво искам.
Бих умряла от срам, ако по моя вина Дик стане за съжаление. Наистина бих умряла. Не мога да си представя по-ужасна картина от това Дик да буди съжаление. Никога през живота си не е бил съжаляван. Винаги е излизал победител — винаги е бил блестящ, лесно приспособим, силен, непобедим. И нещо повече — той с нищо не е заслужил да изпадне в положение, при което ще го съжаляват. Виновна ще съм аз… и вие, Евън.
Тя рязко отблъсна ръката му.
— А всичко, което вършим, всяко наше докосване, го прави достоен за съжаление. Не виждате ли колко объркано е всичко за мен? Освен това и моята собствена гордост — мисълта, че вие виждате как постъпвам нечестно към него, дори в такива дреболии — тя пак пое ръката му и нежно я поглади с крайчеца на пръстите си, — това оскърбява моята любов към вас, унизява ме в моите очи, не може да не ме унизява и във вашите очи. Настръхвам при мисълта дори с такива дребни неща — и тя допря страна до дланта му — се показвам нечестна към него, давам ви основание да го съжалявате, а мен да осъждате.