Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
— Ето ги там — три, не — четири — прошепна Паола, съзряла с острия си поглед няколко полски плъха между ниските класове.
Те бяха хитри животинчета, най-хитрите измежду събратята си, оцелели, защото благодарение на безкрайната си предпазливост не бяха станали жертва на отровните зърна и железните капани, с които Дик изтребваше вредителите. Единствени те бяха останали живи от десетки не тъй предпазливи техни събратя, но бяха достатъчно на брой, за да се разплодят из цялата местност. Дик зареди пълнителя на пушката с малокалибрени патрони, провери шумозаглушителя, залегна и опрян на лакът се прицели. Благодарение на шумозаглушителя не се чу изстрел; с едно щракване на механизма куршумът бе изстрелян, празната гилза изхвърлена, нов патрон влезе в затвора, а пружината на ударника се запъна автоматично. Един едър пясъчнокафяв плъх подскочи във въздуха, преметна се и изчезна между класовете. Дик зачака, като държеше под обстрел няколко съседни дупки, оголената земя около които показваше колко много зърно е било изядено тук. Когато раненият плъх отново се показа и запълзя по откритото към дупката си, оръжието пак щракна, той падна по хълбок и вече не мръдна.
Още при първото щракване всички плъхове с изключение на ударения се изпокриха по дупките си. Нямаше какво да се прави, освен да се изчака, докато любопитството надвие страха. Именно на тия минути беше разчитал Дик. Той лежешком следеше зорко дали някой любопитен плъх няма да подаде глава на отсрещния склон и се питаше дали Паола ще поиска да започнат разговор. Тя беше в тежко положение: нямаше ли да го сподели с него? Така тя никога не бе постъпвала. Рано или късно винаги бе споделяла грижите си с него. Но грижи от такъв характер тя никога не бе имала, даваше си сметка Дик. Точно за такива грижи тя никога не би разговаряла с него. Но, от друга страна, тя винаги е била открита, разсъждаваше той. Беше се възхищавал и радвал на тази й черта през всичките им години, изживени заедно. Нима сега тя ще измени на себе си? Така той лежеше и разсъждаваше. Тя мълчеше. Не беше неспокойна. Не я чуваше дори да помръдне. Погледна я крадешком и видя, че тя лежи по гръб със затворени очи, разперила ръце, сякаш уморена.
От една дупка надникна малка глава. По цвят тя бе като околната пръст, сред която се беше родило животинчето. Дик трябваше да чака в течение на дълги минути, докато плъхът се увери, че не го заплашва опасност, и се изправи, за да открие причината на шума, който го бе изплашил. Пушката отново щракна.
— Удари ли? — запита Паола, без да отваря очи.
— Ударих, и то какъв дебел — отговори Дик. — Изглежда, че пресякох от корен цяло поколение.
Изтече цял час. Следобедното слънце препичаше, но под сянката беше приятно. Лек ветрец лениво полюляваше младите класове и поклащаше клонките на секвоите. Дик удари още един плъх. Книгата лежеше до Паола, но тя не бе предложила да чете на глас.
— Зле ли ти е? — реши се той най-после да я запита.
— Не, само ме боли глава — адска невралгична болка между очите, това е всичко.
— От многото бродираме, ще е — пошегува се той. — Такъв грях нямам — отвърна тя.
Външно между тях се чувствуваше старата непринуденост, но Дик, който наблюдаваше как един необикновено едър плъх излиза от леговището си с намерение да пропълзи по голата земя, която го делеше от нивата, си мислеше: „Ясно е, че днес между нас няма да има разговори. Нито ще се сгушим и целуваме в тревата.“
Набелязаната жертва бе достигнала края на нивата. Той натисна спусъка, зверчето се повали и за момент остана неподвижно, след това с несигурни, но бързи стъпки се затича към дупката си. Автоматичният механизъм на пушката защрака непрекъснато. Малки облачета прах досами бягащия плъх показваха, че попаденията са на косъм от него. Дик стреляше толкова бързо, колкото успяваше да натиска спусъка, и куршумите излитаха в картечен низ.
— Истинска канонада — каза Паола. — Удари ли?
— Да — отговори Дик, който зареждаше отново пълнителя, — ударих праотеца на всички плъхове, изедника на зърното, който подяжда храната на младите телета. Но девет бездимни патрона за един плъх — не си струва. Трябва да меря по-точно.
Слънцето падна по-ниско на небосвода. Ветрецът стихна. Дик успя да убие и друг плъх и унил чакаше да се покаже още някой на отсрещния склон. Беше дал възможност на Паола да му се довери, беше създал необходимата обстановка за това. Значи, положението беше тъй сериозно, както се бе опасявал. А може би още по-сериозно — защото неговият свят се събаряше около му. Старите му опори ги нямаше. Чувствуваше се объркан, несигурен. Да беше някоя друга жена — но Паола! Тъй сигурен беше в нея. Сигурността му се градеше на цели дванадесет години, прекарани заедно…