Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
„Да оставим това — спря го Дик. — То не е съществено.“
„Напротив, мистър Форест, много е важно, за да се разбере, че не съм виновен“ — настояваше Смит.
„Не то не важно за другото, за което не можете да докажете, че не сте виновен“ — отговори Дик и чух, че гласът му прозвуча студено, твърдо и решително, както и други път в такива случаи. Смит все още не разбираше. Дик му каза: „Вие, мистър Смит, сте виновен за това, че предизвикахте сцена, направихте скандал, нарушихте порядъка, дадохте повод на женските езици да клюкарстват, увредихте на реда и дисциплината в стопанството, а всичко това се свежда до едно-единствено и сериозно нещо — понижение на нашата производителност.“
Но Смит още не можеше да разбере. Мислеше, че го обвиняват в нарушение на нравствеността, защото преследвал омъжена жена, и се опитваше да смекчи вината си, като доказваше, че тя го насърчавала. Той молеше за снизхождение, „защото в края на краищата, мистър Форест, човек греши и аз признавам, че тя ми замая главата и станах глупак“.
„Мистър Смит — каза Дик. — При мен работите вече осем години, шест от които като надзирател. От работата ви съм доволен. Безспорно имате умение да се справяте с работниците. Вашата нравственост никак не ме засяга. Безразлично ми е дали сте мормон-многоженец или мохамеданин. Частният ви живот си е ваша работа и не ме интересува дотогава, докато не уврежда на работата ви в чифлика. Всеки от коларите ми може да се напие като свиня в събота — всяка събота, ако ще. Това си е негова работа. Но ако в понеделник сутринта започне да си отмъщава на конете затова, че го боли глава, ако започне да ги плаши и гони, ако им навреди или стане ясно, че би могъл да им навреди и с това макар и малко да понижи производителността им в понеделник, в същата минута пиянството му става вече моя работа и той ще трябва да си върви.“
„Искате да кажете, мистър Форест — промълви Смит, — че трябва да си вървя?“
„Точно това искам да кажа, мистър Смит. Трябва да си вървите не защото сте прескочили чуждия стобор и сте отишли при жената на друг мъж — това си е ваша и негова работа; а защото сте създали безпорядък, който уврежда на производителността в стопанството.“
Знаете ли, Евън — прекъсна разказа си Паола, — че Дик е по-способен да проникне в трагедиите на човешката съдба само като чете статистическите данни за фермата, отколкото средният писател-романист, който наблюдава водовъртежа на големия град. Да вземем отчетите за млеконадоя. Всеки дояч се отчита поотделно — толкова и толкова литри мляко от еди-коя си крава сутрин и вечер и тъй нататък. За Дик не е нужно да познава човека. Обаче забелязва, че млякото е намаляло. „Мистър Паркман — ще каже той на завеждащия кравефермата, — женен ли е Барчи Перата?“ — „Да, сър.“ — „Има ли неприятности с жена си?“ — „Да сър“.
Или пък: „Мистър Паркман, Симпкинс отдавна минава за най-добрия ни дояч. От известно време изостава. Какво му е?“ Мистър Паркман обаче не знае. „Проучете как стоят нещата — ще каже Дик. — Нещо му тежи на душата. Поговорете с него бащински и се постарайте да разберете какво му е. Трябва да му помогнем.“ И тогава мистър Паркман открива какво има. В случая се оказа, че синът на Симпкипс, който следваше в Станфордския университет, тръгнал по пътя на лесните печалби и се озовал в затвора, обвинен във фалшификация на документи. Дик предаде делото в ръцете на собствените си адвокати. Загладиха работата, пуснаха момчето под гаранция и нормата на Симпкипс отново се покачи. А най-хубавото е това, че младежът се поправи. Дик продължи да го наблюдава, улесни го да завърши инженерния институт и сега той е на служба при нас, работи при драгите, печели по сто и петдесет долара на месец, ожени се, има добри перспективи пред себе си, а баща му дои както по-рано.
— Права сте — замислено промърмори Греъм. — Изглежда, че ненапразно го нарекох Благородното сърце.
— А аз го наричам моята „скала“ — каза Паола признателно. — Той е тъй непоклатим. Може да устои на всякаква буря. О, вие не го знаете какъв е. Той е такава надеждна опора. Нищо не може да го превие. Животът никога не го е повалял на колене. Съдбата му се усмихва — винаги му се е усмихвала. Никога не е претърпявал поражение… поне досега. Аз… не искам да го видя победен. Би било печална картина. Но сега, Евън… — Тя протегна ръка в нежна молба, която се превърна в ласка. — Сега се боя за него. Затова не знам как да постъпя. Не мисля за себе си, когато се дърпам назад и се колебая. Ако той беше способен на долни постъпки, ако беше ограничен в мислите си, ако беше слаб, ако в него имаше поне капка злоба, ако поне веднъж животът го беше вече повалил на колене — тогава, скъпи, скъпи мой, отдавна бих заминала с вас.