Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Мога да започна с края на април и да проверявам назад. Не го очаквам с нетърпение. Търсенето във вестникарски течения е едно от най-отегчителните неща, които могат да ти се случат. Но имам да убия три часа преди срещата си с Лестър Флад, така че по-добре да се захващам.
Но не точно сега, както изглежда. Приближавам се към редакцията на вестника и виждам млада жена с тъмна стърчаща коса да заключва вратата. Облечена е с късо потниче, срязани дънки и с джапанки на краката. Потничето открива повечето от голям паяк, татуиран на рамото й.
— Ще отворите ли пак следобед?
Момичето килва глава настрани и ме измерва с поглед.
— Защо? — пита ме тя по начин, при който думата има поне три срички. — Искате да дадете обява за публикуване?
Обяснявам й, че искам да прегледам течението.
— Моля?
— Папките със старите броеве.
— Оооо! Да бе, трябваше да се сетя. — Почуква се по главата. — Чувала съм го от баща ми веднъж. Той не е тук. За риба е. А вие какво търсите?
— Търся съобщение за съдебен иск. Съдебните архиви са били унищожени при пожара и вие сте единствената ми надежда.
— Хм. Единствената ми надежда. „Пенинсюла Газет“ е единствената ви надежда? Ще ми се татко да беше тук. — Усмихва ми се. С изненадващо сладка и срамежлива усмивка. — Аз съм Джезабел — казва тя. — Джезабел Хентън.
— Алекс Калахан.
Тя разклаща ключовете.
— Е, господин Калахан… бих могла да ви пусна вътре. Естествено, ще трябва да остана с вас. Колко време ще ви е необходимо?
Свивам рамене.
— Може да отнеме известно време.
— Хм. — Поглежда ме.
— Имам среща в четири и половина.
Тя върти пръстена на кутрето си.
— Ами щом ще трябва да седя вътре, според мен ще е справедливо, ако ми платите за времето ми, какво ще кажете?
— Явно така ще стане.
— Значи ще ми платите по десет долара на час — казва тя, — защото иначе мога просто да ида да гледам телевизия, става ли?
— Става.
— А и ще ви помогна в търсенето — казва Джезабел. — Имам опит — затова си струва да ми плащате по десет долара на час. Търсила съм съдебна документация за Пинки Страйбър.
— Кой е Пинки Страйбър?
— Частен детектив — казва тя. — Не сте ли го чували?
— Не.
— Той е легенда — настоява Джезабел. — Честно. Така че… — Протяга ми ръка. Ноктите й са лъскавочерни, лакът се е обелил наполовина. — Договорихме ли се?
Води ме на горния етаж. Обяснявам й какво търся.
— Трябва ми името на адвоката, работил за Чарли Вермилиън. Бих искал да говоря с него… или с нея.
— Името на адвоката трябва да го има в съобщението, макар че понякога вписват само името на служителя от фирмата, който е завел иска в съда. И нека веднага ви спестя време — казва тя, докато отделя един от ключовете на връзката си и отключва дъбовата врата. — Вестникът публикува съобщения за арести и дела веднъж седмично. В сряда.
Джезабел го открива в 3:48.
— Бингоооо! — крещи тя и продължава с въодушевен глас: — Кажете сега, че не съм добра! Девети януари двехилядната. Дело номер четири-девет-шест-осем-седем Отдел А: Чарлс Джими Вермилиън срещу съдебномедицински център Порт Салфър, заведено от Франсис… — Млъква внезапно. — Ох, мамка му! Простете езика ми.
— Какво пише?
— Заведено от Франсис Бърджърнон — казва тя. — Франки Бърджърнон. Дано разговорът ви с него да не е много важен за вас.
— Защо?
— Мъртъв е, затова. Автомобилна катастрофа. При Дез Алеман. Сам си е бил виновен. Излетял в тресавището. Франки караше много безотговорно, така че можете да си изберете — или някой го е засякъл, или е карал толкова бързо, че не е могъл да вземе завоя. Така и не се появиха свидетели. Хей… какво ви става?
Клатя глава.
— Всеки път, когато си помисля, че съм стигнал донякъде, удрям на камък.
— Е, Франки Бърджърнон наистина е задънена улица, но Пинки казва, че винаги има и друг начин да откриеш нещо.
— В моя случай — съдебната палата.
— О, да. Значи това ви е била последната надежда. Толкова съжалявам, господин Калахан!
— Може би фирмата на Бърджърнон пази някакви архиви — казвам аз, повече на себе си, отколкото на Джезабел. — Знаете ли за кого е работил?
— „Лейси и Бърджърнон“. Тук, в Бел Шас. Можете да се обадите на господин Лейси. Ще ви дам телефонния му номер. Не му звънете след… да кажем… — Разлиства голям тефтер с телефони и записва номера на лепящо листче. — Не му звънете след три. Или два по-добре. Пийва си.
Подава ми листчето. Почеркът й е хубав. Отделяме още няколко минути да подредим кашоните с вестници, които сме прегледали, Джезабел заключва и аз й връчвам трийсет и пет долара.