Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Възторжената усмивка на Финли се стопи. Той се поклони съвсем леко, но учтиво, и каза:
— Съжалявам, че се чувстваш така, сай.
— Тогава се разкарай оттук. — Динки отново разтвори книгата си и я вдигна пред лицето си.
Пимли и Финли о’ Тего продължиха напред. Имаше известен период на мълчание, по време на който Девар-лордът поглеждаше спътника си, опитвайки се да разбере доколко е засегнат от коментара на младия мъж. Прентис знаеше, че тахийнът се гордее с умението си да чете и оценява човешката литература. Накрая Невестулката го избави от неловката ситуация, като лепна двете си ръце — всъщност задникът за разлика от пръстите му не беше космат — между краката си.
— Само проверявам дали орехчетата ми все още са там — каза той и Пимли си помисли, че хуморът, който долови в тона на Шефа на охраната, беше истински, а не изкуствен.
— Съжалявам за това — въздъхна Пимли. — Ако в „Синия рай“ има някой с постпубертетен гняв, това е сай Ърншоу.
— Не издържам вече! — изстена Финли и когато Девар-лордът му хвърли озадачен поглед, се ухили, разкривявайки тънките си остри зъби. — Това е прочута реплика от филма „Бунтовник без кауза“ обясни. — Динки Ърншоу ме кара да си мисля за Джеймс Дийн. — Невестулката се замисли. — Без убийствената му външност обаче.
— Интересен случай — рече Прентис, Бил е вербуван към една програма за поръчкови убийства, спонсорирана от филиал на „Позитроникс“. Убил ръководителя си и избягал. Хванахме го, разбира се. Никога не ни е създавал проблеми, но се държи като пълен задник.
И мислиш, че е безопасен, така ли?
Пимли наклони глава настрани и го изгледа косо.
— Да не би да има нещо, което според теб трябва да знам за него?
— Не, не — махна с ръка Финли. — Просто никога не съм те виждал толкова изнервен, както през последните няколко седмици. По дяволите, защо не наречем нещата с истинските им имена — толкова параноичен.
— Дядо казваше: „Не се тревожи, че ще счупиш яйцата, докато не наближиш дома си.“ Вече наближихме нашия дом — рече Пимли.
И това наистина бе така. Преди седемнайсет дни, малко преди последният отряд Вълци да препусне през вратата от страната на Зоната за поддръжка при „Дъга 16“, оборудването им в сутерена на дома „Дамли“ бе засякло първото осезаемо сгъване на Лъча на Мечока и Костенурката. Преди това бе прекъснат Лъчът на Орела и Лъва. Съвсем скоро нямаше да имат никаква нужда от Разрушителите — предпоследният Лъч щеше да рухне, независимо дали със или без тяхна помощ. Вече се люлееше — не след дълго щеше да отиде отвъд точката на равновесието си и да се сгромоляса, а когато той престанеше да съществува, Кулата щеше да се срине. Последният Лъч — този на Вълка и Слона — можеше да издържи най-много седмица или месец.
Подобни мисли по принцип доставяха голямо удоволствие на Пимли, ала сега не стана така. Най-вече защото в съзнанието му изплуваха Зелените плащове. Шейсетина от тях се бяха отправили на обичайния си поход в Пограничните земи — по принцип отсъстваха не повече от седемдесет и два часа, което означаваше, че отдавна трябваше да са се върнали с поредната си порция деца от Кала.
Вместо това… нищо.
Девар-лордът попита Финли какво мисли той за това.
Тахийнът спря и се замисли.
— Мисля, че може да се дължи на вирус.
— Моля?
— Компютърен вирус. Нали помниш какво стана с компютърното ни оборудване в „Дамли“ — изтъкна. — Колкото и страшни да изглеждат Зелените плащове на селските фермери, те не са нищо друго освен компютри с крака. — Направи кратка пауза. — Освен жителите на Кала да са намерили начин да ги убият. Дали бих се изненадал, ако те се изправят на задните си крака и се опълчат срещу роботите? Не много. Особено ако се намери някой храбрец, който да ги поведе.
— Някой стрелец, а?
Финли го изгледа насмешливо, ала нищо не каза.
Тед Бротиган и Станли Руиз караха велосипеди със скорости по алеите и когато Девар-лордът и Шефът на охраната вдигнаха ръце, за да ги поздравят, веднага откликнаха. Бротиган не се усмихна, ала лицето на Станли се озари от онзи възторг, характерен за умствено недоразвитите. Изпъкналите му очи, набола брада и блеснали от слюнката устни можеха да заблудят другите хора, но не и Пимли — той знаеше, че дарбата на Станли е изключително силна, и бе доволен, че се размотава с Бротиган, вместо да се занимава с други неща. Що се отнася до по-възрастния му другар, той се бе променил напълно, след като го върнаха от малката му „ваканция“ в Кънектикът. Прентис бе очарован от еднаквите кепета от туид, които двамата Разрушители носеха на главите си — велосипедите им също бяха едни и същи, — но не и от начина, по който го гледаше Финли.