Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Престани — каза Девар-лордът.
— Какво да престана, сай? — попита Невестулката.
— Да ме гледаш тъй, все едно съм хлапе, на което му се е отчупила горната част на сладоледа, ала то е прекалено малко, за да го осъзнае.
Невестулката обаче не подви опашка при тези думи. По принцип много рядко го правеше и това бе една от причините Пимли толкова да го харесва.
— Ако не искаш хората да те гледат като малко дете, престани да се държиш като такова. От хиляди години се носи мълва, че от Средния свят ще дойдат стрелци, които да спасят положението. И какво? Нищо. Нито едно доказателство, на което може да се вярва. Лично аз по-скоро бих очаквал визита от твоя човек Исус…
— Отродите казват, че…
Финли направи гримаса, сякаш го бе заболяла главата.
— Само не започвай с това какво казвали Отродите. Мисля, че уважаваш повече моя — и своя — интелект. Техните мозъци се увреждат дори по-бързо и от кожата им. Що се отнася до Вълците, нека ти споделя една радикална моя идея — няма никакво значение къде са те и какво се случва с тях. Имаме достатъчно стимулатор да довършим работата и това е единственото, което ме интересува.
Шефът на охраната застина за миг пред стъпалата, водещи към верандата на дома „Дамли“. Гледаше след двамата мъже с еднаквите велосипеди, намръщил муцуна.
— Бротиган се е забъркал в голяма каша — рече след малко.
— Естествено! — изсмя се Пимли. — Ала нали вече няма да прави бели! Казахме му, че специалните му приятелчета от Кънектикът — момче на име Робърт Гарфийлд и момиче на име Каръл Джърбър — ще умрат, ако отново направи някоя лудория. Освен това той осъзна, че макар и доста разрушители да го възприемат като ментор, а някои — това празноглаво момче до него например — да благоговеят пред него, — никой не се интересува от… философските му идеи, да кажем. Вече не. Когато го върнаха, двамата хубавичко си побъбрихме. Проведохме един сърдечен разговор, така да се каже.
Това беше новост за Финли.
— За какво? — попита той.
— За някои неща от живота. Сай Бротиган най-накрая разбра, че уникалните му дарби вече нямат това значение, което имаха преди. Оставащите два Лъча ще рухнат… със или без неговото участие в делото ни. Той знае, че е така; знае и че накрая ще настане смут… Смут и страх. — Пимли кимна бавно. — Бротиган иска да е тук, за да може да утеши идиотите като Стаили Руиз, когато небето се продъни.
Тахийнът го изслуша внимателно, леко килнал глава настрани. Накрая каза:
— Хайде да хвърлим едно око на касетите и телеметрията. Просто за да сме сигурни.
Двамата изкачиха дървените стълби на „Дамли“, пристъпвайки един до друг.
ПЕТ
Двама от кан-той ги чакаха, за да ескортират Девар-лорда и неговия Шеф на охраната. Прентис се замисли колко странно беше, че всички — и Разрушителите, и персоналът на „Алгул Сиенто“ — ги наричаха „отрепки“. Защото Бротиган им беше лепнал този етикет. „Като говориш за ангели, трябва да чуваш пърхането на крилата им“ — навярно би казала обичната му майка и господарят на „Синия рай“ си мислеше, че ако през тези последни дни изобщо са останали истински самци, то това са кан-той, а нетахийните. Ако човек ги видеше без изродскиге им живи маски, щеше да се закълне, че са тахийни с глави на плъхове. Но за разлика от истинските тахийни, които смятаха хората (с малки изключения като Пимли например) за по-низша раса, кан-той боготворяха човешките същества. Дали носеха маските си като израз на преклонение пред хората? Макар и да не говореха много на гази тема, Прентис смяташе, че не това е причината. Според него кан-той вярваха, че ще се превърнат в човеци — и това обясняваше защо, когато слагаха за пръв път маските си (които представляваха жива плът), приемаха човешки имена, които да отговарят на човешкия им облик. Пимли знаеше за преданията им, в които се разказваше как щели да заменят човешката раса след Свършека… макар че според скромното му мнение това бяха пълни глупости. Че след Свършека щеше да има небе, беше очевидно за всекиго, който е чел Апокалипсиса на Йоан… но Земя?
Освен ако не ставаше въпрос за някоя нова Земя, но Девар-лордът дълбоко се съмняваше в това.
Двамата стражи кан-той — Бийман и Трелоуни — стояха в дъното на коридора, пазейки стълбището към сутерена. На Пимли всички техни събратя, дори и тези с русоляви коси и кльощави осанки, му приличаха по един идиотски начин на онзи актьор от петдесетте и шейсетте, как му беше името… Кларк Гейбъл. Всичките му изглеждаха с плътни, чувствени устни и несъразмерно големи уши. Ако човек се приближеше до някой кан-той, можеше да забележи изкуствените бръчки на шията и зад ушите, където човешките им маски се огъваха като свински опашчици и преминаваха в косматата, зъбата плът, която олицетворяваше истинската им природа (независимо дали си го признаваха или не). А пък очите им… бяха заобиколени от косми и ако човек се вгледаше внимателно, щеше да види, че това, което първоначално е взел за кухини, всъщност са дупки — дупки в тези чудати маски от живо месо. Понякога се чуваше как самите маски дишат, което според Прентис бе едновременно чудновато и отблъскващо.