Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Татуировката беше скочила от камъка към въздуха, издраскана с мастило от сърпица паяжина, която се издуваше на побеснели, треперещи буци и се пръскаше във всички посоки.
Не можеше да вдиша. Дробовете й горяха. Умираше, всмукана без глътка въздух в пустотата на божия писък.
Внезапна тишина, далече някъде отвъд кънтящото ехо в черепа й. Въздухът я изпълни, студен и горчив, ала по-сладък от всичко, което бе познавала. Закашляна и плюеща жлъч, Фелисин се надигна на четири крака и вдигна разтреперано глава.
Копитото го нямаше. Като утаен в очите блясък, татуировката бе провиснала през цялото небе и бавно се стапяше пред очите й. Някакво движение привлече погледа й — беше Баудин. Той стоеше на колене, стиснал с ръце слепоочията си. После бавно се изправи и кървавите сълзи изпълниха бръчките на лицето му.
Фелисин също се надигна. Земната твърд бе станала странно податлива. Погледна надолу и примига замаяно, взряна в мозайката по камъка. Завихрените четинести черти на татуировката продължаваха да трептят, огъваха се на вълни под краката й. „Пукнатините, сините резки… спускат се надолу и надолу, все надолу. Все едно че стоя върху килим от дълбоки цяла миля пирони и всеки пирон се крепи прав само от околните. От Бездната ли излезе, Финир? Казват, че посветеният ти Лабиринт граничи със самия Хаос. Финир? Сред нас ли си сега?“ Обърна се и срещна очите на Баудин. Бяха замъглени от потреса, но тя долови и първите проблясъци на страх.
— Искахме да привлечем вниманието на бога — рече тя. — Но не самия бог. — Разтрепери се и с усилие продължи: — А той не искаше да дойде!
Баудин потръпна за миг, после сви рамене с привидно безразличие.
— Отиде си, нали?
— Сигурен ли си в това?
Той не й отговори, а погледна Хеборик. След малко каза:
— Вече диша по-добре. Не толкова накъсано и хрипливо. Нещо е станало с него.
— Наградата за това, че не го стъпкаха на косъм — изръмжа тя.
Изведнъж Баудин насочи вниманието си в друга посока и изръмжа.
Тя проследи погледа му. Локвата я нямаше, беше попила в земята и на мястото й бе останал само килим от мъртви пеперуди. Фелисин се изсмя горчиво.
— Голямо спасение получихме, няма що.
Хеборик бавно се надигна, присви се и прошепна:
— Той е тук.
— Знаем — каза Баудин.
— В царството на смъртните… — продължи след малко бившият жрец. — Уязвим.
— Грешиш — каза Фелисин. — Богът, когото вече не почиташ, взе ръцете ти. Сега ти го смъкна долу. Не се меси в работите на смъртните.
Дали от хладния й тон, или от жестоките й думи, но Хеборик за миг се вцепени, после й отвърна с усмивка, в която нямаше капка хумор:
— Казано от устата на дете.
— Значи е тук — изпъшка Баудин и се огледа. — Но как може един бог да се скрие?
Хеборик се надигна.
— Бих дал остатъка от едната си ръка, за да разгледам точно сега Колодата. Представи си въртопа между асцендентите. Това не ти е пришествие на рояк мухи, нито скубнати оттук-оттам струйки сила. — Вдигна ръце пред очите си и огледа намръщено чуканчетата си. — Толкова време, а призраците отново са тук.
— Призраци ли?
— Отсечените ми ръце — обясни Хеборик. — Ехото от тях. Достатъчно е, за да подлуди човек. — Тръсна глава и примижа към слънцето. — Чувствам се по-добре.
— И изглеждаш по-добре — каза Баудин.
Зноят се усилваше. След час земята щеше да заври.
Фелисин се намръщи.
— Изцерен от бога, когото е отхвърлил. Все едно. Ако останем днес в шатрите, ще сме толкова отслабнали, че вечерта няма да можем да направим нищо. Трябва да тръгнем веднага. До следващата водна яма. Ако не го направим, сме мъртви. — „Но аз ще те надживея, Баудин. Достатъчно, за да забия камата.“
Баудин нарами вързопа си. Ухилен, Хеборик напъха ръце в презрамките на вързопа, който беше носила Фелисин, и се надигна с лекота, макар че позалитна, след като се изправи.
Баудин поведе. Фелисин закрачи след него. „Богът се прокрадва в царството на смъртните, но е уплашен. Притежава невъобразима сила, но се крие.“ А Хеборик странно как беше намерил сили да устои на всичко, което ги сполетя. „И на това, че е виновен. Дори само то би трябвало да го съкруши, да разбие душата му. Но той се огъна и оцеля.“ Възможно ли бе неговата стена от цинизъм да устои толкова дълго на този натиск? Какво всъщност беше направил, та да изгуби ръцете си?