Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Трябваше да се справи със собственото си вълнение. Мислите й изпълваха всяко кътче на ума й. Продължаваше да си представя убийството, но я заливаше също така и някаква присмехулна вълна на чувство за приятелство към двамата й спътници. Искаше й се да избяга от тях, чувстваше присъствието им като въртоп, който я повлича към лудост и смърт, ала в същото време съзнаваше, че е зависима от тях.
Хеборик зад нея заговори.
— Ще стигнем до брега. Надушвам вода. Близо е. А стигнем ли, Фелисин, ще видиш, че нищо не се е променило. Нищичко. Разбираш ли за какво ти говоря?
Долавяше хиляда смисъла в думите му, но не разбираше нито един от тях.
Пред тях Баудин се спря и извика изненадано.
Мислите на Маппо блуждаеха на запад, на близо осемстотин левги оттук, към един вечерен сумрак също като този, но отпреди две столетия. Виждаше се как върви през равнина с висока до гърдите му трева, но тревата беше сплъстена, натежала бе от нещо като лой, и докато той вървеше, самата земя под ботушите му тръпнеше и се огъваше. Столетия вече бе преживял в брачен съюз с една война, превърнала се в непрестанно въртящ се кръг от набези, кръвни вражди и жертвоприношения пред бога на честта. Игра на младостта — отдавна му бе омръзнала. Все пак устояваше, прикован към едно самотно дърво, ала само защото бе привикнал с пейзажа наоколо. Стигнал беше до точката, от която всичко странно и непознато се превръщаше в повод за страх. Но за разлика от братята и сестрите си, Маппо не можеше да яхне този страх и да се понесе на него до края на дните си. При все това тъкмо ужасът, който го обземаше сега, го беше откъснал от дървото.
Млад беше, когато напусна тържището, в което се бе родил. Изритал беше с ярост — като толкова много негови връстници по онова време — от себе си покваряващата безметежност на треллските села, както и по-старите воини, които се бяха превърнали в търговци на бедерини, кози и овце и преживяваха бойния си път по кръчми и ханове. Вместо това беше прегърнал древното скиталчество, като се бе подложил драговолно на изтезанията на посвещаването в един от затънтените кланове, съхранил старите нрави.
Веригите на убежденията му, удържани непокътнати стотици години, най-сетне се бяха разкъсали по начин, който не бе могъл да предвиди.
Спомените му си оставаха ясни и в ума си той продължаваше да броди през равнината. Руините на родното му тържище вече се откроиха. Един месец беше изтекъл след разрушаването му. Труповете на петнадесетте хиляди посечени — онези, които бяха останали непогребани от разбушувалия се пожар — отдавна бяха разчистени от лешоядите в равнината. Връщаше се у дома, за да го срещнат само побелели кости, дрипи и натрошени от горещината тухли.
Стариците от клана, който го бе осиновил, бяха предрекли това по агнешките лопатки, които изгаряха в огньовете, тъй както Безименните го бяха предрекли месеци по-рано. Макар живеещите уседнало трелл да бяха чужди за всички тях, все пак им бяха роднини. Задачата, която остана пред него обаче не беше възмездие. Възвестяването й бе накарало многото приятели, които също като Маппо се бяха родили в това село, да се смълчат. Да, всякаква мисъл за мъст трябваше да бъде изкоренена у оногова, който бе избран за предстоящата задача. Такива бяха словата на Безименните, които провидяха този миг.
Маппо все още продължаваше да не разбира защо беше избран тъкмо той. С нищо не беше по-различен от съратниците си воини. Мъстта беше живителна. Повече от храната и водата. Тъкмо тя бе причината да ядеш и да пиеш. Ритуалът, който трябваше да го прочисти, щеше да унищожи всичко, което бе дотогава. „Ще се превърнеш в невапцана кожа, Маппо. Бъдещето ще изпише върху теб своето писмо, ще сътвори и оформи историята ти наново. Това, което бе причинено на селото на нашите близки, не бива никога повече да се случва. Разбираш ли?“
Слова, изпълнени с ужасна неизбежност. И все пак, ако не беше унищожаването на родното му село, Маппо щеше да ги отхвърли. Беше закрачил по запустялата улица, обрасла с трънаци и коренища, и бе видял лъскавината на избелелите от слънцето кости в краката си.
Близо до пазарния площад бе разбрал, че го очаква една от Безименните. Застанала бе в средата на трънясалата поляна, избелелият сив халат пърхаше на прерийния вятър, гуглата беше смъкната, за да открие сурово женско лице. Щом се приближи, го посрещнаха две светли очи. Тоягата, която Безименната държеше в едната си ръка, сякаш се гърчеше.
— Не се взираме в годините — изсъска тя.
— А във вековете — отвърна Маппо.
— И е добре. А ти, воине, трябва да се научиш да правиш същото. Стареите ти ще постановят така.