Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Момчето веднага се върна при коня.
— Не може да се влезе нито в конюшнята, нито в обора — каза то, — но има една голяма празна плевня, която са забравили да заключат. Мога да ви заведа в нея.
— Благодаря! — зарадва се конят. — Хубаво ще е да преспя още една нощ в стария си дом. Това е единствената радост, която мога да получа още от живота.
В богатия чифлик срещу хана тази вечер никой още не спеше, макар че бе вече късно.
Стопанинът беше около тридесет и пет годишен, висок и строен, с хубаво, малко мрачно лице. През деня той бе излизал по дъжда и се върна мокър до кости. Вечерта помоли старата си майка, която все още водеше домакинството в чифлика, да запали огън в огнището, за да може да си изсуши дрехите. Майка му запали малък огън, защото в тази къща пестяха много дървата, и стопанинът окачи палтото си на стола близо до огъня. После сложи единия си крак на ръба на огнището, подпря ръка на коляното си и остана така, загледан в пламъците. И ето той стоеше така вече часове наред, като само от време на време хвърляше по някое дърво в огъня.
Майка му вдигна масата, оправи леглото му и си влезе в малката стаичка. Навремени тя се показваше на вратата и като виждаше, че той още стои край огъня, питаше го учудено защо не отива да си легне.
— Не се тревожи, мамо. Мисля си за минали работи — успокояваше я той.
Тази вечер, като минаваше покрай хана, един търговец на коне се беше приближил до него и му бе предложил да му продаде кон, като му показа една стара кранта, толкова изнемощяла, че той трябваше да попита търговеца да не би да е луд, та му предлага такава сделка.
— Съвсем не — отговори търговецът, — само си помислих, тъй като този кон е бил някога ваш, че може би ще поискате да му осигурите спокойни старини, защото той заслужава това.
Тогава той погледна коня и го позна. Той сам беше отгледал и обяздил този кон. Но и през ум не му мина да купи такова старо и негодно за работа животно. Не, разбира се, че не. Той не беше човек, който хвърля парите си на вятъра.
Но конят бе събудил у него много спомени и тези спомени го държаха буден, не го оставяха да спи.
Да, на времето си този кон беше добро, хубаво и умно животно. Баща му го беше предоставил на него още от самото начало. Той сам го обязди и държеше на него повече, отколкото на всичко друго. Баща му се сърдеше, че му дава много храна и често пъти той трябваше тайно да се промъква при него, за да му сложи овес.
Откакто му бяха дали коня, той никога не отиваше пеша на черква. Приятно му беше да се поперчи с младото конче. Самият той се обличаше с дрехи от домашно тъкано платно и ушити в къщи и колата беше проста и небоядисана, но конят беше най-красивото животно, което някога се е изкачвало на хълмчето пред черквата.
Веднъж той се осмели да поиска от баща си да му купи готови дрехи и да боядиса колата. Баща му остана като вкаменен. Синът се уплаши да не би да получи удар. После се опита да го убеди, че като има такъв хубав кон, трябва и той да изглежда по-прилично.
Баща му не отговори нищо, но няколко дни по-късно отиде в Йоребру с коня и го продаде.
Това беше жестоко, но баща му сигурно се боеше да не би този кон да направи сина му суетен и прахосник. Сега, след толкова много години, той трябваше да признае, че баща му е имал право. Такъв кон действително би могъл да бъде изкушение. Но в началото той страдаше много. От време на време ходеше в Йоребру и стоеше на ъгъла на някоя улица само за да зърне отдалеч коня или се промъкваше в конюшнята му с бучка захар.
„Когато татко умре и аз наследя чифлика — мислеше си той, — най-напред ще си купя пак коня.“ Сега баща му беше мъртъв и от няколко години той управляваше чифлика, но въпреки това не направи опит да си вземе отново коня. От дълго време не се и сещаше за него.
Чудно, как можа да го забрави! Но баща му беше много силен и властен човек и когато синът порасна и започна да работи заедно с него попадна напълно под негово влияние. Той свикна да мисли, че баща му има право във всичко. А когато сам пое чифлика, стараеше се да постъпва така, както би постъпил баща му.
Хората казваха, че баща му е скъперник, но човек наистина трябва да си стиска кесията и да не хвърля парите без нужда. Нямаше защо да се прахосва имотът. По-добре да те наричат скъперник и да нямаш дългове, отколкото да затъваш в задължения като другите чифликчии.
Тъкмо си помисли това и трепна, защото чу нещо странно. Някакъв висок подигравателен глас сякаш повтори мислите му. „По-добре да си стиска кесията. По-добре да те наричат скъперник и да нямаш дългове, отколкото да затъваш в задължения като другите чифликчии.“
Някой като че ли искаше да се подиграе с мъдростта му и той беше готов да кипне, но разбра, че това е само въображение. Навън духаше, вече му се бе приспало и сигурно свиренето на вятъра в комина му се е сторило човешки глас.