Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Момчето се беше измъкнало от къщата едновременно с него и веднага бе изтичало към плевнята, пред която бяха останали животните. Но те вече не бяха там. Един силен порив на вятъра отдавна беше отворил вратата и те се бяха вмъкнали на сухо. Чифликчията бе чул стъпките на момчето в плевнята.
Той освети с фенера вътре и видя, че е пълно с добитък. Не се виждаше никакъв човек. Животните не бяха вързани, а просто бяха налягали върху сламата.
Отначало чифликчията се ядоса и почна да крещи и ругае, за да ги събуди и прогони. Но животните не се помръдваха. Само един стар кон стана и тръгна бавно към него.
Чифликчията изведнъж млъкна. Той веднага позна коня по вървежа му. Вдигна фенера и го освети, а конят го наближи и опря глава на рамото му.
Тогава чифликчията почна да го гали.
— Моето конче, моето конче! — повтаряше той. — Какво са направили с тебе? Да, миличък, аз ще те откупя. Ти вече няма да напускаш чифлика. Ще си живееш, както искаш, кончето ми. Другите, които си довел, могат да останат тук, но ти ще дойдеш с мен в конюшнята. Сега мога да ти давам толкова овес, колкото искаш, без да трябва да се крия. Пък и не си толкова стар. Ти пак ще станеш най-хубавият кон, който някога се е мяркал пред черквата. Да, да!
XXV
Ледовете се пукат
Четвъртък, 28 април
На другия ден времето беше ясно и хубаво. Наистина още духаше силен западен вятър, но хората бяха доволни, защото изсушаваше пътищата, разкаляни от вчерашния проливен дъжд.
Рано сутринта двете смоландски деца, гъсарката Оса и малкият Мац, вървяха по пътя, който води от Сьормланд към Нерке. Пътят минаваше по южния бряг на Йелмар и децата гледаха леда, който още покриваше по-голямата част от езерото. Утринното слънце изливаше светлината си върху леда и той не изглеждаше така тъмен и грозен, както е обикновено напролет, а блестеше и ги подмамваше. Додето стигаше погледът, той беше здрав и сигурен. Дъждовната вода бе изтекла през дупките и пукнатините или пък се бе просмукала. Те виждаха само чудесен лед.
Гъсарката Оса и малкият Мац отиваха на север и веднага си помислиха колко ще скъсят пътя, ако пресекат голямото езеро, вместо да го обикалят. Те знаеха, че ледът напролет е опасен, но сега той им изглеждаше съвсем здрав. Дори на самия бряг беше дебел няколко пръста. Виждаше се и една пътечка, по която биха могли да тръгнат, а отсрещният бряг изглеждаше толкова близо, че се надяваха да стигнат там за един час.
— Хайде да се опитаме! — каза малкият Мац. — Ако внимаваме да не хлътнем в някоя дупка, ще минем благополучно.
И те тръгнала през езерото. Ледът не беше съвсем гладък и беше много удобен за ходене. Върху него имаше повече вода, отколкото изглеждаше от брега, и тук-там се виждаха дупчици, в които бълбукаше вода. От такива места човек трябваше да се пази, но денем това не беше трудно.
Децата бързо крачеха напред и се радваха, че са се сетили да тръгнат по леда, вместо да обикалят по калните пътища.
След известно време те наближиха остров Виньо. Една стара жена ги видя от прозореца на къщата си. Тя веднага излезе навън, замаха с ръце и почна да вика нещо, което те не можаха да чуят, но много добре разбраха, че ги предупреждава да не ходят по леда. Но те бяха на него и виждаха много ясно, че няма никаква опасност. Щеше да бъде глупаво да се откажат, когато всичко вървеше толкова добре.
Продължиха покрай Виньо и сега пред тях се простираше една ивица лед, широка десетина километра. Тук имаше големи дупки и децата трябваше много да обикалят. Но това само ги забавляваше. Надпреварваха се да търсят къде ледът е най-добър. Не бяха нито уморени, нито гладни. Целият ден беше пред тях и те само се смееха, когато срещаха нови пречки.
От време на време поглеждаха към отсрещния бряг. Той бе още далече, макар че бяха вървели цял час. Учудваха, се че езерото е толкова широко.
— Този бряг като е ли бяга от нас — каза малкият Мац.
Тук те съвсем не бяха защитени от западния вятър. Той всяка минута се засилваше и така усукваше дрехите им, че те с мъка се движеха. Студеният вятър беше първата сериозна неприятност, която срещаха по пътя си.
Чудно беше, че вятърът гърмеше така, като че ли носеше със себе си шума от някоя голяма мелница или ковачница. Но такова нещо не можеше да има сред ледовете.
Минаха на запад от големия остров Вален и вече се виждаше че наближават северния бряг. Но вятърът все повече се засилваше, а едновременно с това и бученето ставаше толкова силно, че те почнаха да се безпокоят.
Изведнъж им се стори, че бучат вълни, които се разбиват в някой бряг, но това също беше невъзможно, защото езерото беше покрито с лед.