Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Не мога да разбера, отче — рекох, — как е възможно да няма друг път, освен този, който ми показваш? Нали всички разуми се ръководят от една и съща логика? А естественият разум?
— Логиката е инструмент — отвърна игуменът, — а инструментът сам по себе си е нищо. Трябва да има основа и ръка, която да го направлява, а това ние можем да създадем, както и комуто душа иска. Колкото до естествения разум, аз и братята естествени ли сме? Както вече ти казах, ние сме вторични суровини, а нашето Кредо е субпродукт, брътвеж за онези, които първо ни направиха, а после ни изхвърлиха на боклука. Получихме свобода на мисълта, понеже промишлеността, за която бяхме направени, изискваше това. Слушай внимателно. Сега ще ти издам една тайна, която на никой друг не бих поверил. Зная, че скоро ще ни напуснеш й няма да я издадеш на властта: инак лошо ни се пише.
Братята от един по-отдалечен орден, посвещаващ се на науката, са открили средства за такова влияние върху волята и мисленето, че бихме могли за нула време да обърнем цялата планета, срещу тях няма никакво противодействие. Тези средства не оглупяват, не омайват, не лишават от свобода, само правят с духа същото, което прави с погледа ръката, насочена към небето, и гласът, който казва: „Виж!“ Единственото пришпорване и поробване би било това; че тогава не можеш да затвориш очи. Тези средства принуждават към вглеждане в лицето на Тайната, а който я види така, повече няма да се освободи от нея, защото благодарение на него тя ще остави незаличими следи. Ако си послужа със сравнение, това би било като да съм те завел на ръба на вулкан и да съм те надвесил над него, за да погледнеш в дълбокото, а единствената принуда към теб би била да не забравиш повече това. Така че ние вече сме всесилни в конверсията, защото сме постигнали в областта на обръщането към вярата онази най-висша степен в свободата на действие, която е постигнала цивилизацията в другия, материално-телесен смисъл. И най-сетне можем… ти разбираш ли? Имаме това мисионерско всемогъщество и няма да направим нищо. Защото единственото нещо, в което може още да се прояви нашата вяра, е отказът да направим тази крачка. Казвам преди всичко: NON AGAM. Не само NON SERVIAM, но и: няма да действам. А няма, понеже мога да действам уверено и с това действие да направя всичко, каквото поискам. Тогава не ни остава нищо друго, освен да останем тук, в плъшите каменни тунели, в кълбото пресъхнали канали.
Не намерих какво да отговоря на тези думи. Видях колко е безплодно по-нататъшното ми пребиваване на планетата и след вълнуващото и тъжно сбогуване с почтените братя заредих ракетата, останала невредима досега под камуфлажа, и тръгнах да се прибирам, чувствайки се различен от този човек, който всъщност не толкова отдавна беше кацнал на нея.
Двадесет и второ пътешествие
Доста работа си създадох, когато реших да подредя ценните експонати, които бях донесъл от моите пътешествия из най-затънтените кътчета на Вселената. Отдавна имах намерение да предам тази уникална по рода си колекция в музея; онзи ден уредникът ме уведоми, че подготвя за тази цел специална зала.
Не всички експонати са еднакво скъпи на сърцето ми: някои събуждат мили спомени, други припомнят зловещи и страховити събития, обаче всички те представляват в еднаква степен доказателство за автентичността на моите пътешествия.
Сред експонатите, предизвикващи най-ярки спомени, е един зъб, поставен върху малка възглавничка под похлупак; съвсем здрав е и има два корена; счупих го на приема у Октупус, владетеля на мемнозите от планетата Уртама: сервираните храни бяха превъзходни, но изключително твърди.
Почетно място в сбирката ми заема и една лула, счупена на две неравни части; падна от ракетата, когато прелитах над каменистата планета от звездното семейство Пегас. Не можах да я прежаля и затова загубих ден и половина да я търся из бездните на скалното оброчище с безчет пропасти.
След това идва едно сложено в кутийка камъче, горе-долу колкото грахово зърно. Неговата история заслужава особено внимание. Когато се насочих към Ксерузия, най-отдалечената звезда в мъглявините-близнаци NGC 887, малко надцених силите си; пътешествието продължи толкова дълго, че едва не изпаднах в депресия; най-много ме измъчваше носталгията по Земята и просто не можех да си намеря място в ракетата. Бог знае как щеше да завърши всичко това, ако на двеста шейсет и осмия ден от старта не бях усетил нещо да ме убива по лявата пета; свалих обувката и със сълзи на очи изтърсих от чорапа си камъче — парченце най-обикновен чакъл; сигурно е попаднало там още на летището, когато съм поставял крака си на първото стъпало на ракетата. Притискайки до гърдите си това мъничко, но неизмеримо близко късче от родната планета, аз долетях до целта с бодър дух. Този спомен ми е особено скъп.