Звездни дневници

До него е сложена на кадифена възглавничка обикновена тухла — изпечена от глина, с жълторозов цвят, понапукана и с един отчупен връх; ако не беше едно щастливо стечение на обстоятелствата и моята находчивост никога нямаше да се завърна от експедицията до Мъглявината на Ловджийските кучета. Бях свикнал да си вземам тази тухла при пътешествията до най-студените райони на Космоса; обикновено я слагах за известно време в ядрения двигател, а после, добре затоплена, я пъхах преди лягане в леглото си. В горния ляв квадрат на Млечния път, там, където звездният облак на Орион се свързва със съзвездията на Стрелец, летях с малка скорост и станах свидетел на сблъскването на два гигантски метеора. Огнената експлозия в мрака така ме потресе, че се наложи да посегна към пешкира, за да си избърша челото. Съвсем бях забравил за тухлата, загъната преди това с него, и така рязко го поднесох към главата си, че едва не си пръснах черепа. Цял късмет, дето съм толкова съобразителен, та навреме си дадох сметка за опасността.

До тухлата стои дървена кутийка; в нея съм поставил джобното си ножче, верен другар в многобройните ми пътешествия. Моята привързаност към него се доказва от историята, която ще ви разкажа, защото тя действително заслужава да бъде разказана.

Напуснах Сателина в два часа следобед с ужасна хрема. Тамошният лекар, към когото се обърнах, ме посъветва да си отрежа носа — една безобидна за жителите на планетата операция, тъй като техните носове растат също като ноктите. Възмутен от това предложение, направо от кабинета му се отправих към летището, за да отлетя към такива небесни области, където медицината е по-добре развита. Цялото пътуване беше кутсузлийско. Още в самото начало, когато се бях отдалечил от планетата на не повече от деветстотин хиляди километра, чух позивните на някаква ракета и, естествено, попитах по радиото кой е там. Вместо отговор чух същия въпрос. „Ти кажи пръв“ — рекох, ядосан от неучтивостта на непознатия. „Ти кажи пръв“ — отвърна онзи. Ама само как ме подразни с това папагалско повтаряне; взех, че най-искрено му казах мнението си за неговата наглост. Той не ми остана длъжен и започнахме да се караме все по-ожесточено. Едва след петнайсетина минути, вече възмутен до дъното на душата си, аз се досетих, че няма никаква друга ракета, а гласът, който чувам, е просто ехо от моите собствени радиосигнали — те се отразяваха от повърхността на спътника на Сателина, край който тъкмо минавах. До този миг не го бях съзрял, понеже беше обърнат към мен с нощното си, затъмнено полукълбо.