Фаворитката на султана

В Залата на посланиците се състои аудиенция, водена от сър Джеймс Леели, английския посланик. Дворецът е пълен с високопоставени личности и сановници, облечени в най-прекрасните си дрехи; Исмаил е обгрижван от множество прислужници, които му веят с ветрила. Любимата му за момента котка – елегантна безкосместа женска, която той нарича Ейда – се е проснала в скута му напълно неподвижна, а морскозелените ѝ очи шарят хладнокръвно наоколо. Сядам в краката на султана с писалището си и книгата със записки от официалните срещи. Съвсем скоро обаче се появява Самир Рафик със сноп листа и тръстикови пръчки и се настанява от другата страна. Известно време се гледаме кръвнишки, сякаш бихме се били до смърт с писалките си, а след това поглеждам извън кожата си от гняв към Исмаил. Той се смее на изражението ми и ме погалва по главата, като че ли съм някоя от котките му.

– Понякога е по-добре да имаш двама писари.

– Но той не говори английски, да не говорим за писането! – обяснявам, като дори в собствените си уши звуча като сприхаво хлапе. – Каква е ползата от него при тази среща?

– Самир ако ще да записва песните на дворцовите гълъби, – все едно ми е – смее се Исмаил. – Ако английският посланик добие впечатлението, че съм обграден от образовани хора, ще бъде по-внимателен и неговият крал ще се отнася към нас с подобаващо уважение.

Сър Джеймс Леели изглежда стабилен мъж с едро лице и масивно тяло, с мрачно, но официално облекло, син сюртук до коленете, бежова жилетка и тъмни бричове. Перуката му под шапка с перо е мръснокафява и неподредените къдрици стигат до раменете. По него няма никакви финтифлюшки, изглежда съвсем различно от пратеника си. По някаква причина – или вероятно заради големия контраст в общото впечатление – Исмаил изпитва неприязън към човека на мига и привиква Бен Хаду напред.

– Кажи му, че в кралско присъствие трябва да свали не само шапката си, но и перуката в знак на подобаващо уважение!

Съобщението е надлежно предадено. След дълга и напрегната пауза посланикът се подчинява. Черепът под перуката на сър Джеймс на места е покрит със сив мъх; изглежда притеснен и гневен едновременно, но се овладява и двамата си разменят поздрави и любезности, необходими при подобна визита.

Следва поднасянето на дарове от страна на посланика, които най-после са пристигнали; можеше да не се обременява с тях, тъй като Исмаил е напълно незаинтересован. След дългото закъснение – повече от два месеца – той очакваше натруфени дрехи и бижута, образци на лукса в английското висше общество и манифактура. Вместо това имаше топове брокат, съсипани по време на пътуването, изпъстрени с петна от мухъл и вода. Английските мускети, донесени от посланика, причиниха експлозия при стрелбата и всичко това разгневи Исмаил и сериозно развали настроението на бедния сър Джеймс. Той смъмря лейтенанта си, за това че мускетите не са били надлежно проверени, преди да бъдат поднесени: безпомощният поглед на лейтенанта ме навежда на мисълта за заблудата им, че в Мароко, това затънтено място, модерните оръжия не са добре познати (макар от години да обстрелваме стените на фортовете им в Танжер с оръдията си и да взривяваме водостоците им с барут от години); или че султанът ни е само пионка, а не военен пълководец.