Дребната старица, която наруши всички правила

Отне им доста време да стигнат дотам, защото Марта се преструваше на трудноподвижна. Беше необходимо да не разкрива колко е пъргава в действителност. Докато вървяха, тя се притесняваше за парите във водосточната тръба. Ами ако чорапогащниците на Ана-Грета са били твърде стари или Греблото е забравил как се прави моряшки възел? Тревогата я гризеше отвътре и Марта нямаше търпение да стигне час по-скоро до апартамента „Принцеса Лилиан“. Тя се обърна към надзирателката с конската опашка.

– Докато бяхме отседнали в хотел „Гранд“, загубих златната гривна на майка ми. Бих искала да попитам на рецепцията дали не са я намерили.

Тя се обърна с проходилката и се отправи към входа на хотела.

– Сега ли? Нямаме време за това – отговори жената с конската опашка.

– Но хотелът има асансьор от нивото на улицата, така че ще ми е лесно да стигна до рецепцията. Обещавам, че няма да се бавя.

Двете й надзирателки се спогледаха и кимнаха.

– Добре, вероятно няма проблем да го направим.

Марта изпита облекчение и скоро проходилката й вече се плъзгаше по познатия син килим със златните корони. Беше й много неудобно да се върне тук като осъдена престъпничка, но трябваше да се примири с това. Пристигна на рецепцията и обясни защо е дошла.

– Ще бъде прекрасно, ако успея да намеря тази гривна – завърши Марта.

– Как се казвате?

– Марта Андерсон – отговори тя и се изчерви.

Нямаше друг избор, освен да им каже истинското си име, за да я пуснат да се качи в апартамента.

– Марта Андерсон, да, вие сте отсядали в този апартамент през март тази година, нали така?

– В края на март.

– Марта Андерсон, ето къде сте...

Момичето отвори списъците на гостите на компютъра си и се зае да ги разглежда.

– Тогава в апартамента „Принцеса Лилиан“ сте били общо три, нали така?

Марта кимна.

– Не, опасявам се, че не сме намирали никаква гривна.

– Но аз мисля, че знам къде е. Няма да отнеме много време да...

– Съжалявам – каза момичето и сви рамене. – Апартаментът е зает.

Гласът й изведнъж прозвуча грубо и отблъскващо.

– Освен това – продължи момичето, след като си пое дъх – нямаме и никакви други свободни стаи. Не и за вас.

Марта се навъси. Рецепционистката се беше досетила коя е тя, но това не беше причина да се държи невъзпитано. После Марта си спомни. Бяха напуснали апартамента, без да си платят, и хотелът беше принуден да приеме парите за сметката от кредитната карта на Ана-Грета. Но Марта не смяташе да се отказва толкова лесно.

– Тази гривна беше на майка ми и означава много за мен. Тя е семейно наследство.

Жената с конската опашка се почувства неудобно и направи знак, че трябва да си тръгват, но Марта упорито не се отказваше.

– Не, няма да пуснем никого в апартамента – повтори момичето на рецепцията, после спря. – Един момент, Марта Андерсон ли казахте...

Тя изчезна някъде и се върна с едно писмо.

– Това писмо стои тук за вас от известно време – обясни тя и го подаде на Марта. – Смятахме да ви го препратим, но вие дойдохте преди това.

Почеркът не беше на Умника, но на плика наистина беше написано нейното име. Адресът беше на едно от онези етикетчета, които могат да се разпечатат на компютър. Марта разкъса плика, преди жената с конската опашка да успее да я доближи. Вътре имаше кратка бележка: