Хамилтън: Кодово название Coq Rouge
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Хамилтън #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-8308-18-2
- Переводчик: Мариян Петров
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Хамилтън: Кодово название Coq Rouge». Краткое содержание книги:
Дълги години списание “Фолкет и билд/ Културфронт” било естествено място за срещи на всички журналисти, станали такива заради самата работа. Сред тях била и групата, която се утвърдила, издържайки на политическата конкуренция в журналистиката.
Именно през онези години последната се обогатила така с таланти, които в други политически времена биха тръгнали по съвсем друг път. Самият Понти, например, би станал в “нормално” време ръководител на някакво си предприятие. И съвсем не било странно, че тази група издържала и конкуренцията на следващите години, когато борбата по-утихнала, а идеята за революция била отдалечена в бъдещето, защото вече можело спокойно да се каже, че са специалисти в съвсем други области, но не и в онези, за които били мечтали, докато били най-добрите ученици в класовете си.
В телевизията и радиото ги взимали поотделно, независимо един от друг, по силата конкуренцията в тази област или, в отделни случаи, необичайно високия образователен ценз в журналистиката.
Просто комично звучала “конспиративната” идея на Пощальона в “Експресен”, че всичките те, честно казано, не били истински журналисти, а само преоблечени като такива. Този, който подкрепял такова мнение, не разбирал нищо от същността на журналистиката или от конкуренцията в този отрасъл; нищо не разбирал от “лявото” движение и въобще нищо, освен чисто техническите взаимовръзки, кой кой е и т. н.
Стигнаха до улица “Йервелгатан” и се спряха така, че пред погледа им се откри сградата на вестниците “Дагенс нюхетер” и “Експресен”.
— Въпреки че там — посочил с поглед нагоре, каза Понти, — “левите” попаднаха едва през последните години, но вече съществуваше наш “отбор Б” и доколкото знам, той бързо се превърна в репортери на скандални произшествия. Там сега има само трима-четирима клартеисти и социалдемократи и те използват думата “терорист”, щом само трябва да напишат “арабин”. Всъщност това е много по-голяма загадка, отколкото онази в мистерията на Пощальона за мен и ръководителите на телевизионни програми.
— А откъде знаеш толкова много за “фирмата”? — учуди се Карл, усетил, че трябва да отвлече Понти от журналистическита тема и да не продължават с обсъждането й в оставащото време от срещата им.
Въпреки че Понти говореше спокойно, в гласа му се усещаше някаква странна озлобеност.
— За “фирмата” ли? — попита Понти, сякаш насила го бяха измъкнали от дълбоките му размисли. — Да, да, “фирмата”. Нали вече казах за суровата ни младост или, как да се каже, когато ни преследваха из цялата страна като престъпници и предатели на родината? Тогава завързах добри връзки там.
— Това не е ли странно?
— Не чак толкова много. Всичко зависи, струва ми се, от противоречията в самата “фирма”, между старшите, които усещат, че Неслунд ги изтласква и се отнася несправедливо с тях, и неговата нова гвардия. И едните, и другите обаче усещат, че отиват по дяволите, и искат всичко да излезе наяве.
— И сплетничат с теб?
— Понякога. Между теб и мен има разлика. Помисли за това! Аз нито за секунда не мога да съм сигурен, че всичко, за което, ти говоря, ще си остане между нас, така че е безсмислено да очаквам от теб такова обещание. Ако обаче го дам аз, — това е съвсем друга работа.
— И защо?
— Не по лични, а по юридически причини. Ако ти искаш да ми съобщиш нещо като “анонимен авторитетен източник”, то анонимността ти е защитена от закона. Аз бих извършил престъпление, ако те разкрия като източник, без да става на въпрос, че с това бих извършил още по-голямо професионално-етично престъпление. В един прекрасен ден и ти може би ще се възползваш от това и тогава, разбира се, ще се разберем.
Бяха подминали вече сградата, в която се помещаваха вестниците “Дагенс нюхетер” и “Експресен”; руското посолство и вестник “Свенска дагбладет” и се спуснаха към моста “Вестербрун”. Маршрутът им не бе кой знае колко примамлив, а времето и късният час продължаваха да не привличат минувачи. Време бе обаче да се разделят, защото оставаше само километър до сградата на полицията на остров Кунгсхолмен.