Хамилтън: Кодово название Coq Rouge
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Хамилтън #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-8308-18-2
- Переводчик: Мариян Петров
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Хамилтън: Кодово название Coq Rouge». Краткое содержание книги:
— А след това през цялото време се чудех дали самият агент не бе познал Канафани и не бе разбрал какво се е случило — завърши разказа си Понти. — Е, а сега чувам от теб, че тази история е станала популярна дори и на международно, ниво. Дявол да го вземе, колко ли учудени са били израелците!?
Изкачиха се до улица “Атербум” и се спряха, опрели се в стената и разглеждащи тъмната повърхност на водата, светлините на островите Есинге и движението на транспорта по моста “Есингеледен”. Самата улица бе пуста и от двете страни.
— А какво направи след това с този момък? — попита Карл, стараейки се да не показва колко важно бе да знае това.
— Отидох с него на стоянката на такситата на площад “Нора Банторйет” и му казах да благодари на щастливата си звезда, че не е преживял всичко това в Бейрут, а в Стокхолм. Защото тук е достатъчно само да изгоним израелския агент. “Надявам се никога вече да не се срещнем” — казах му аз.
— Заплашваше ли го?
Понти се разсмя.
— А-а, значи така е написал в доклада си? Та-ака, не му се е харесала ситуацията, а? Дяволски провокатори, защото, когато претърпят неуспех, винаги напират да дават обяснения. Ако Канафани обаче не бе случайно в града през онази вечер, то аз никога нямаше да разоблича този дявол. Истински професионалист е. И операцията бе подготвена отлично. А известна ли ти е предисторията?
Карл кимна. От езика му бяха готови да се откъснат въпросите: “Как се казва девойката от “Дагенс нюхетер”? Може ли тя да потвърди, че Канафани е бил там? Знае ли още някой тази история? Колко време след нея е убит Канафани, когото нали взривиха в колата му в Бейрут? Израелците ли са го направили? Има ли някаква друга взаимовръзка тук?”
Карл обаче реши да се откаже от тях. Изглежда, че историята бе правдива, защото бе толкова логична и обясняваше на практика онова, което не би могъл да обясни нито един аналитик от службата за сигурност. Именно така ли бе и станало всичко, когато е бил разобличен израелският таен агент Бен Тевел?
— Така значи, дявол да го вземе, е било — след като помълча, каза най-накрая Карл. — Тази история така си е и останала костелив орех и не й е намерено никакво обяснение.
— Което доказва колко опасен съм аз и така нататък.
— Горе-долу е така.
Продължиха мълчаливо разходката си.
Карл въобще не можеше да се съсредоточи върху едно нещо, защото го завладяваха най-противоречиви мисли. Та нали при всички обстоятелства ситуацията бе абсурдна. След като дълги години бяха гледани на Понти като на враг, ненамирайки обяснение на историята с Бен Тевел, то защо бяха залагали предимно на тайното телефонно подслушване, а не се бяха възползвали от възможността просто да отидат при човека и да поговорят с него? А може би Карл бе просто наивен и продължаваше да смята, че хората казват истината, защото да се лъже е отвратително?
Не, благоразумието можеше да обясни много неща, а и разказът на Понти за пътуването му до Норвегия можеше да бъде проверен до най-малката подробност. И Карл реши да продължи разговора за това, което още повече натежаваше на “служебната му грешка”, която косвено разобличаваше подозренията на “фирмата”. След като бе казал “а”, трябваше да каже и “б”.
— Както знаеш, малобройна група журналисти, свързана с историята на “Фолкет и билд/ Културфронт”, заема сега, както и ти, влиятелни…
— Да, знам — прекъсна го Понти. — Знам интелигентната ви теория за това, защото нали Пощальона бе в “Експресен” и я въртеше като доказателство за нашата уж конспирация. Провървя му, защото никой така и не разбра за какво и за кого говореше.
— Е, а как е всъщност?
Понти въздъхна.
Според него, обяснението било съвсем просто. Студентите преди и след политически бурните десетилетия разчитали на кариери в промишлеността, науката или на борсите, но не и в журналистиката. По-точно било така: По онова време всичките “леви” студенти били журналисти, като всеки от тях имал някакво списанийце, всичките пишели някъде, защото нали написването на статия било най-естествената, и най-обикновена форма на борба. Именно така и започвали много журналисти, като пишат, за да променят света, за да “пробудят масовото съзнание” или поне да отменят несправедливите закони.
И понеже през онези години на практика всички станали журналисти, талантливите сред тях се оказали повече, отколкото през обичайните времена. Да вземели, например, онези, за които се отнасяла “конспиративната” идея на Пощальона, е например ръководителя на програмата “Студио С”. Ако било в по-късни години, той щял да стане доцент по углавно право. Бившият кореспондент в САЩ, а след това шеф на международния отдел в програмата “Рапорт” би станал професор по вътрешна икономика или нещо от този род. А онзи, който работел в списание “Малмьо-Магазин”, щял да измине същия път, който и колегата му от “Студио С”, ако е бил студент през 80-те години и така нататък.