Златният дявол

Сигурно трябваше да се замисля откъде знае за такива неща като мехурчетата в потопени в морето трупове, но не смятах да подлагам знанията му на съмнение. Белочек криеше повече тайни, отколкото можех да са надявам да разкрия някога. Отпускаше по малко информация, когато решеше, че трябва да я знам, нито миг по-рано. Съгласих се да търся златото, но това беше неговият кораб и той командваше. Бях най-обикновен член на екипажа му.

По-късно изплувалите трупове можеха да се окажат проблем, но сега Белочек се тревожеше повече за дима от пожара. Поразпръсна се, когато «Орхидея» потъна, но докато съдът гореше, издигащият се от него пушек беше ясен сигнал за опасност. Ако други кораби го бяха видели на хоризонта, можеха да решат да проверят какво се е случило и да уведомят мексиканската брегова охрана. Заради тази възможност бяхме притиснати от времето. Трябваше да извадим златото, да го натоварим на «Магьосник» и да изчезнем, преди някой да се появи. Белочек реши, че с Ева трябва да се гмурнат веднага. Отдолу щяха да пуснат надуваемите товарни сакове, пълни със злато. Аз щях да ги разтоварвам в аварийната лодка и да ги пускам обратно празни.

Нямахме много време за приказки, но аз имах въпрос, на който исках ясен отговор.

— Ами скатът? — попитах. Ужасният образ с главата на Кенди се бе запечатил ярко в съзнанието ми.

Белочек вадеше забитата в палубата брадва.

— Вниманието е най-добрата защита — каза. — Но също така трябва да се въоръжим.

Не бях сигурен какво има предвид. Но истинската същност на въпроса ми оставате недокосната.

— Какво знаете за него? Кой ви каза?

Белочек освободи брадвата и я вдигна.

— Възрастният мъж от плажа в Бока. Май беше един от лодкарите, които ви отказаха.

Старецът със сламената шапка, който куцаше ужасно. Спомних си, че видях Белочек да говори с него малко преди да тръгнем. Тогава каза, че се е консултирал с него за плаването до Пунта Пердида. Но не спомена да са говорили за Белия дявол.

Не му повярвах.

— Защо не ни казахте? — попитах. — Можехте да спасите живота на Дъф. И на Кенди. — Погледнах посинелия труп на Рок, който започваше да се вмирисва. — Можеше дори и той да остане жив. — И пак се извърнах към Белочек, който бършеше кръвта от острието на брадвата. — Защо не ни предупредихте?

Той огледа Ева и мен, сякаш се опитваше да прецени доколко съм искрен. В очите му проблесна дързост.

— Много просто, имах нужда от помощта ви.

Наглостта на казаното ме порази. Ева изглеждаше също толкова изненадана. Гледахме го вцепенени, без да отговаряме.

Наистина беше просто. Ако ни беше казал, че във водата има скат — човекоядец, кой от нас щеше да му помогне да търси златото? Измамата му имаше чисто практическа цел, а сега вече бе разбрал, че няма какво да крие. Дъф, Кенди и Рок бяха мъртви, да не говорим за блудния ми брат. Но с Ева още бяхме тук, пред него, задавахме въпроси и чакахме команди. Колкото и гняв да изпитвахме, колкото и да го смятахме за виновен, той беше наясно, че в играта бе влязъл голям залог. Едно отчаяно морско чудовище бе подкопало волята ни. Виждах го по лицето на Ева — мрачната решителност в свитата й уста, ледената непоколебимост, излъчваща се от зелените пламъчета в очите й. Може би винаги са били там, но просто не ги бях забелязал досега. Нейното търсене продължаваше по-дълго от моето. Същата тъмна сила, заразила нея, сега заразяваше и мен. Белочек бе наблюдавал процеса и сега виждаше, че тя ни побеждава. Знаеше, че вече няма да го изоставя. Не и след като бях стигнал толкова далеч, не и след толкова жертви. Единственото нещо, което все още имаше някакво значение и можеше да придаде стойност на изгубените животи, беше съкровището, очакващо ни на дъното на океана.