Вълка от Уолстрийт

Но не, не, Графинята се оказа съвсем неправа в това, че се бе тревожила до побеляване. Сюзан си мина най-спокойно през изпитанието и от двете страни на Атлантика, без да възбуди ничие любопитство, и достави валутата на Жан Жак Сорел с намигане и усмивка. Сега бе в безопасност в Англия, където щеше да остане у леля Патриша до края на септември и двете да си спомнят с гордост как нищо не са им направили за това, че са нарушили десетина-двайсет закона.

Така че се наложи Графинята да ми прости и двамата възстановихме любовния си живот. В момента карахме късна лятна почивка в пристанищния град Нюпорт на Роуд Айлънд заедно с най-стария ми приятел Алън Липски и съпругата му Дорийн, с която той скоро след това се разведе.

И в конкретния момент двамата с Алън вървяхме по един дървен пристан към яхтата „Надин“. Можеше да се каже, че вървим рамо до рамо, макар раменете на Алън да стърчаха с петнайсет сантиметра над моите. Алън поначало беше едър и як, с гръден кош колкото варел и голям дебел врат. Имаше красиво лице, като на някой поръчков убиец от мафията, с едри, груби черти и тлъсти рошави вежди. Изглеждаше страшен дори в екип като днешния: светлосини бермуди, светлобежова тениска и светлобежови яхтсменски мокасини.

Пред нас „Надин“ се извисяваше над всички други яхти, а изключителността й се подчертаваше още повече от светлобежовия й цвят. И докато попивах прекрасната гледка, неволно си зададох въпроса: за какво изобщо я купих тая шибана яхта? Моят мошеник-счетоводител Денис Гейто хубаво ме съветваше да не го правя и ми цитираше древната мъдрост, че собственикът на яхта има два хубави дни в живота си — денят, в който я купи, и денят, в който я продаде. И понеже Денис беше страхотен мозък, аз се поразколебах, докато един ден Графинята заяви, че не била чувала от мен по-тъпо нещо от това да купувам яхта, което ме остави без всякакъв друг избор, освен на секундата да напиша чека.

Така че в момента се явявах собственик на „Надин“ — петдесет и два метра плаващ инфаркт. Проблемът бе най-вече в това, че яхтата си беше стара — построена в началото на шейсетте години за прословутата дизайнерка Коко Шанел. По тази причина беше шумна до възбог и постоянно се повреждаше. Както и повечето яхти от онова време, изобилието от тик по трите масивни палуби бе достатъчно, за да задържи дванайсетчленен екипаж на колене с четки за лакиране от сутрин до вечер. Яхтата по всяко време на денонощието вонеше на лак, от което направо ми се повдигаше.

Интересното е, че когато са я построили, тя е била дълга само трийсет и шест метра. Но собственикът й преди мен, Бърни Литъл, решил да я удължи с площадка за хеликоптер. А пък Бърни се оказа впоследствие голям гявол, който подушваше глупаците от километър разстояние, та много бързо ме убеди, след като чартирах яхтата му няколко пъти. Възползва се от възхищението, което изпитвах към капитан Марк (даде ми го заедно с яхтата). Скоро след това капитан Марк ме убеди да вземем и да сглобим сами един реактивен хидроплан, понеже и двамата сме си падали по гмуркането, и тогава сме щели да можем да летим с хидроплана до никому непознати води и да открием никога дотогава невиждани риби. „При това те ще са толкова тъпи, че ще ни дадат да ги погалим, преди да ги прободем с харпуните си!“ — разправяше ми той. Идеята му ми се видя доста секси, та му дадох зелена светлина. Първоначалният бюджет от половин милион долара много бързо се превърна в един милион.