Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
— Не те разбирам, Дани. На улицата ли ти извади пистолет?
— Не-е-е! Даохмуприте на заатасдалка налмузината, предсопинг… пред шопинг… центра на паркга. Сичкеонред. Внагастръгнах.
Боже милостиви и вси светни! Страхотна сценка ще да е било! Тод в черна стреч-лимузина линкълн, Дани в черен ролсройс със свален гюрук, паркирали един до друг пред шопинг-центъра „Бей Теръс“, където третата по хубост кола сигурно е бил някой евтин понтиак!
— Сигурен ли си, че всичко мина добре? — попитах го пак.
— Мадаа! — рече той възмутено, при което му треснах телефона в ухото — не защото ме ядоса, а защото бях върхът на двуличието — не можех да понасям да говоря трезвен на някой надрусан идиот.
Тъкмо се канех да се обадя на Каролайн, когато телефонът иззвъня. Изгледах го за секунда и точно в този миг се почувствах все едно съм Лудия Макс: с всеки ужасен звън пулсът ми се учестяваше. Но вместо да го вдигна, останах да го гледам така, с омраза, с килната на една страна глава.
На четвъртото позвъняване някой все пак го вдигна. Зачаках… и се молех. Малко по-късно чух заплашителното „би-ип“, последвано от гласа на Танджи, сексапилното гадже на капитан Марк, която каза:
— Господин Белфърт, търси ви Каролайн Гарет на втора линия.
Спрях само за част от секундата да си събера мислите, после вдигнах слушалката:
— Здравей, Каролайн, какво става? Всичко наред ли е?
— Мама му стара… слава Богу, че те хванах! Джордан, арестуваха Тод и…
— Каролайн, не казвай нито дума повече — прекъснах я. — Ще намеря уличен автомат, от който да ти се обадя. Нали си си у вас?
— Да. Никъде няма да мърдам.
— Добре. Стой там. Всичко ще се оправи, Каролайн. Обещавам ти.
Оставих слушалката и седнах на ръба на леглото. Не можех да повярвам. Мисълта ми хвърчеше на хиляда посоки. Изпитах някакво ново, непознато чувство. Тод арестуван. От шибаните полицаи! Това пък как е могло да стане? Той ще се раздрънка ли?… Не, разбира се, че няма! Ако някой на тоя свят спазва закона за омерта, това е Тод! Пък и колко още му остава да живее, за Бога? Та нали в него тупти чуждо сърце, на някакъв си дървосекач! Нали винаги казва, че живеел живот назаем? Не може ли някак да се проточи делото, докато умре? И моментално се ядосах на себе си, че съм си позволил подобна мисъл, макар и да не беше далеч от истината.
Поех дълбоко въздух и се напънах да се овладея. После се вдигнах от леглото и хукнах да търся телефонен автомат.
Още докато вървях по мостика, се сетих, че разполагам само с пет куалуда, което при създалите се обстоятелства беше абсолютно недостатъчно. Поначало ми оставаха още три дни, преди да се върна на Лонг Айлънд, а и гърбът вече направо ме убиваше… донякъде поне. Пък и стана месец, откакто се правех на ангелче, и вече започна да ми писва.
В мига, в който грабнах слушалката, набрах номера на Джанет. А докато набирах и кода на предплатената ми карта, се запитах дали чрез него няма да е по-лесно да установят откъде съм се обадил, че и да ме подслушат. Само след секунди обаче реших, че си мисля глупости. На ФБР щеше да им е еднакво трудно да ме подслушат, независимо дали ползвах предплатена карта, или монети. Но все пак разсъждавах като внимателен, благоразумен човек и това ме накара да се гордея със себе си.
— Джанет — каза благоразумният човек, — бръкни в най-долното дясно чекмедже на бюрото ми и извади четирийсет куалуда; дай ги на Вигвам и ми го прати незабавно с хеликоптера. На няколко километра от пристанището има частно летище. Може да кацне на него. И понеже нямам време да го посрещам, уреди да го чака лимузина…
— Ще бъде при теб до два часа — прекъсна ме Джанет. — Не се притеснявай. Всичко наред ли е? Звучиш ми разстроено.
— Всичко е тип-топ. Просто сметката, която си направих на заминаване, се оказа крива. А пък и гърбът ме боли, та трябва малко да го поуспокоя. — Окачих слушалката, без да й кажа довиждане, после пак я взех и набрах домашния номер на Каролайн. Нахвърлих й се, още щом вдигна:
— Каролайн, какво…
— Боужей мой, чакай да ти кажа…
— Каролайн, недей…
— Кво стана с Та-а-ад! Той…
— Каролайн, млъкни…
— В пандиза и каза…
Не млъкваше, затова и изкрещях:
— Карола-а-йн!
Най-после се усети.
— Каролайн, слушай ме внимателно и не приказвай. Извинявай, че ти се развиках, но не искам да говориш от домашния си телефон. Разбра ли ме?