Рубинения кръг [bg]

— Отпусни се. Ти пак можеш да останеш. Това момиче — как се казваш?

— Фиона, сър. Фиона Грей.

— Фиона Грей може да заеме едно от местата при жените. Струва ми се, че другото се полага на онази млада дама там. — Магистър Анджелети кимна към високото момиче, което игра на сигурно и изчака времето да изтече. Казваше се Тара и при все че явно не беше във възторг да ме види победител, не възрази, след като получаваше място в редиците на Воините. За разлика от нея момичето, което трябваше да бъде на второ място, избълва по мой адрес цял поток от ругатни. Това изглежда, развесели висшестоящите Воини, но те не отстъпиха от решението си. Тя и останалите победени бяха изпроводени от арената.

Ние, победителите, бяхме поканени на угощение в наша чест в едно помещение, явно служещо за столова на базата. Седмина от нас бяхме настанени на една маса, а по-калените и опитни Воини заеха останалите. Лично аз бих предпочела да взема душ, но поне имах възможност отново да седна до Еди. Двамата се хилехме доволно и кимахме над чиниите си с печени ребърца, докато останалите си спомняха най-важните моменти в отминалите състезания и се перчеха как напълно ще „изтребим“ истинските вампири. Голяма част от останалите изглеждаха доста впечатлени от това, което бях направила с Калеб, и доста се посмяха на хитрината ми. Той обаче явно не споделяше всеобщото веселие. По време на пиршеството понякога мяташе кръвнишки погледи към мен и Еди и аз се надявах, че скоро няма да ми се наложи да съжалявам за своето спасение на арената в последната минута.

След обяда Воините решиха, че достатъчно са изпитали склонността ни към жестокост — поне засега — и че е време да разберат какви са особеностите на характерите ни. Викаха ни един по един, за да поговорим с висшите магистри и да си изберем група от Воини, в която да ни зачислят. Призоваваха ни по азбучен ред, което означаваше, че аз трябваше да отида преди Еди и той нямаше възможност да ме предупреди какво ми предстои. Но тази част от изпита много малко се променяла през годините и Сабрина ни бе запознала накратко какво да очакваме: най-вече разпит, по време на който трябва да потвърдим колко много мразим вампирите.

Обаче не очаквах колко много този разпит ще ми напомни за поправителния център.

След като ме настаниха пред съвета на висшите магистри, състоящ се само от мъже, те насочиха вниманието ми към голям екран, висящ на стената. Върху него се появи снимка на щастливи, обикновени наглед морои.

— Какво виждаш? — попита магистър Анджелети.

Сърцето ми се качи в гърлото и аз внезапно се озовах отново в подземния затвор, привързана към стола; хубавото, но жестоко лице на Шеридан е надвесено над мен, а безмилостните й очи се взират в моите.

Какво виждаш, Сидни? Морои, госпожо.

Грешка. Виждаш дяволски изчадия. Не зная. Може би са. Трябва да зная нещо повече за тези конкретни морои.