![Искрено ваш Шурик [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/3/5/iskreno-vash-shurik-bg-download.jpg)
Искрено ваш Шурик [bg]
- Автор: Улицкая Людмила Евгеньевна
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Факел експрес
- ISBN: 978-954-9772-47-0
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Искрено ваш Шурик [bg]». Краткое содержание книги:
„Да можех сега да лежа в топла вана“ — мечтаеше си той, но се наложи пак да тича през двора до нужника…
В един момент задряма за няколко минути и се събуди, защото до хълбока му се сгуши нещо топло. Жана беше без кожуха и се притисна до корема му като грейка. Това беше приятно. Тя разкопча якето му, пъхна се под него и задиша горещо.
„Също като котенце“ — помисли си Шурик. И у него пошавна жалостта. Но някак слабичко. А горещите котешки лапички вече опипваха слабичката му жалост. Той мушна ръка надолу и в дланта му се озова мъничко женско стъпало, голо и топло. И жалостта победи…
В пет сутринта остави спящата Жана и се затича към гарата. В пет и половина беше на перона и чакаше първата мотриса. Болеше го коремът, болеше го ръката. За пръв път в живота си съжали самия себе си…
Не бе минал и час, когато вече лежеше в горещата вана, извадил дясната си ръка, увита в дебелия, поръждавял от кръвта бинт, и се наслаждаваше на топлината, на сънения си дом и на свободата.
„Днес не мръдвам от къщи“ — реши той и заспа, както си беше във ваната.
Събуди се, когато водата изстина, доля гореща и отново заспа.
За втори път го събуди тропане по вратата: бяха станали Веруся и Мурзик и искаха да се измият. Шурик си облече хавлията, опита се да размотае от ръката подгизналия бинт, но той беше залепнал и като уви ръката си в пешкир, та майка му да не забележи бойната му рана, отиде в стаята си.
— Как беше сватбата? Ами булката? — попита Вера, която харесваше Женя Розенцвейг от времето, когато помагаше на Шурик по математика.
— Чудесна сватба, маминко, но там преядох и май се натрових.
— Боже, какво ти е на ръката? — забеляза не твърде наблюдателната Вера.
Той нямаше сили да си измисля.
— Мамо, умирам за сън. После ще ти разкажа всичко. Сега ще поспя, а ти не ме викай, ако ме търсят по телефона, нали?
Млясна по челото Мария, която вече се въртеше около него. После я притисна до себе си. Беше му почти до гърдите. Значи беше по-висока от Жана.
„Какъв кошмар все пак, горката Жана — помисли си, докато се завиваше през глава. — Тоя късметлия Женка! Ала е толкова симпатична! У нея има нещо отдавна познато, родно… Ами да, прилича на Лиля Ласкина. Да, да, разбира се, дори и външно прилича малко, но най-вече с това, че е весела и правдива… Откъде ми хрумна, че е правдива? Какво общо има правдивостта? А, да, правдивите жестове, движения… Ще напиша писмо на Лилка. Скъпа Лилка! Скъпо мое котенце…“ И заспа, така и без да допише писмото, и потъна в съня толкова дълбоко, че когато се събуди, бе забравил и за Лиля, и за писмото.
45
Телефонът наистина звъня през петнайсет минути. Беше вторият ден на празника — осми ноември. За Вера Александровна се бяха сетили бившите й колеги. Дори Фаина Ивановна, бившата й началничка, се обади. Честити й празника, попита за Шурик: дали не се е оженил…
„Колко мило от нейна страна, че не ме е забравила. Все пак, макар и мошеничка, у нея има нещо човешко“ — взе милосърдното си решение Вера.
Обади се синът на покойния Мармалад, Енгелмарк Михайлович. Странно нещо, този доста неприятен човек, който съвсем беше изоставил баща си приживе, след смъртта му изведнъж прояви към него интерес и след като получи като наследство бащиния си дял в кооперацията, взе библиотечните шкафове с книгите и партийните архиви и сега от време на време се обаждаше и питаше Вера Александровна дали познава някой човек, споменат в бележките на Михаил Абрамович. Тя всеки път се опитваше да му обясни, че бе познавала баща му много повърхностно, и то само през последната година от живота му, но Енгелмарк Михайлович беше убеден, че приятелство или любов са свързвали Вера Александровна с Михаил Абрамович и тя е посветена във всичките му партийни тайни, така че от време на време се опитваше да измъкне нещо от нея и дори понякога идваше у тях.
След всичките безинтересни обаждания имаше едно приятно: обади се приятелката й Кира и двете дълго си разказваха една на друга за децата си: Кира — за Славочка, Вера — за Мурзик.
А от дванайсет нататък безброй дами започнаха да търсят Шурик: някои — познати на Вера Александровна, други — анонимни.
„Съвсем са забравили как трябва да се говори по телефона — натъжаваше се Вера Александровна, — не се представят, не казват добър ден…“ Не се представяше и не казваше добър ден Матилда. Изключително от неудобство. Макар че с Шурик ги свързваха дългогодишни разнообразни отношения, никак не й се искаше да се представя на майка му.