Дар за бурята [bg]

Пред входа спря такси и от него слезе жена на средна възраст.

— Добре, Джеймс, ще продължим разговора по-късно, сега трябва да затварям.

— Амая.

— Какво? — попита недоволно тя.

— Обичам те.

— Знам — отвърна и затвори.

Пет минути по-късно Сан Мартин се появи в чакалнята.

— Господа инспектори — каза той, обръщайки се едновременно към всички. — По лични причини няма да направя аутопсията на младши инспектор Ечайде. Ще ме замести моята колежка доктор Майте Ернандес, уважаван съдебен патолог. Аз ще следя резултатите — добави той, докато двамата си стискаха ръцете.

— Саласар, вие вече се познавате…

Амая подаде ръка на лекарката и тя я стисна енергично, докато казваше:

— Съжалявам за загубата ви.

В отговор се чу да произнася няколко думи, които бе чула от устата на майката на Йоана и от една от дъщерите на Лусия Агире, но тогава не ги бе разбрала.

— Погрижете се за него вътре.

Това беше грешка, несъзнателна реакция, молба, която избликна от сърцето ѝ и накара Монтес да изпусне шумно целия въздух от дробовете си и леко да се олюлее, а Сабалса да стисне очи, за да се овладее.

Клемос и неговият екип последваха лекарката в залата, а те ги изпратиха с тъжен поглед, като изоставени псета.

— Помислих си, че може би ще искате да се качите в моя кабинет — предложи Сан Мартин, сочейки към стълбите.

Щеше да е вечно благодарна на Сан Мартин, задето ѝ отстъпи кабинета си този ден. Завръщането в мрачното мъжко пространство, където бе влязла за пръв път преди година, събуди у нея силна меланхолия. Тогава майката на Йоана Маркес ѝ бе разказала през сълзи как съпругът ѝ умишлено е преследвал момичето, което накрая бе изнасилил и удушил. Йонан, който както винаги я придружаваше, се бе трогнал от порива на жената да се помоли пред една от бронзовите статуетки. Амая се огледа и откри фигурката на същото място, където беше и преди година, върху масата за съвещания, която сигурно никога никой не бе използвал по предназначение. Великолепна пиета, малко по-ниска от метър, на която, за разлика от обичайните пози, Дева Мария притискаше с две ръце към гърдите си своя мъртъв син, а лицето на Христос бе скрито в диплите на дрехата ѝ, като отглас от детството. Загледа се в творбата с мисълта, че това е естествен порив, поривът, който тялото изисква и който ѝ се бе наложило да потисне при вида на рухналия на земята Йонан — да го прегърне и погребе в сърцето си. Почувства сълзите отзад, зад очите си, преглътна слюнката си и отклони рязко поглед от скулптурата, за да се овладее отново.