Лятото на ангелите [bg]

— А ти как взе решение?

— Дъщеря ми се развълнува. Ако напуснех ФБР, нима все още щях да съм Жената чудо? — Дърн се разсмива на изумлението ми. — Момиченцето ми смяташе, че всички ФБР агенти са супергерои и майка й беше Жената чудо, която върти Ласото на истината. Не просто повалях злодеи; защитавах и другите супергерои. Тогава беше на четири. Не разбираше, че в работата ми се съдържа и много повече от това. Що се отнася до нея, бях Жената чудо, а тя никога не допуска лошите да победят… — Дърн клати глава и изважда още едно пликче с бонбонки, от което сипва в шепата си. — Как бих могла да споря с нея?

— Кара Ерет смяташе, че съм ангел.

— Имало е и други случаи след нея. Не е само един, с който се свършва всичко и кризите са преодолени до една. Ще има и други случаи, които ще те удрят също толкова силно, и причините това да се случи може да не са същите… — старицата сипва бонбончетата в устата си, дъвче и преглъща бързо. — Не се срамувай да обмислиш добре решението си, Мерседес. Ще бъде по-добре не само за теб, но и за Бюрото.

Кимам, а мислите ми вече се носят по релсите на думите й.

— Как е Едисън?

— Ще се оправи. Може би ще го боли при лошо време и определено няма да катери стълбищата на стадионите в скоро време…

Агент Дърн потреперва лекичко.

— Дори в най-добрата си форма не съм разбирала онези, които катерят стълби целенасочено. Особено на стадионите! Но пък съм почти на седемдесет и все още съм с оригиналните си коленни капачки, та може и да се окажа права…

Напускам кабинета й със смях, което вероятно не е нормалната реакция на агент, пратен току-що в принудителна отпуска. Изпращат ме няколко озадачени погледа.

За първи път от седмици сядам зад волана на собствената си кола и излизам от гаража. Домът ме чака, дори ако не съм напълно уверена, че там е моят дом — моята удобна малка къщурка, опетнена от отминалия месец и промяната. Спирам и взимам кутия кексчета за Джейсън, които си поделяме на предната му веранда, докато той плеви цветните лехи, а аз зашивам копчетата на ризите му и кърпя скъсаните места, понеже ако някъде има остър ръб, той непременно ще си закачи ризата на него.

— Е, значи приключи? — пита той.

— Приключи.

— Радвам се, че всичко е наред!

Прекарвам остатъка от следобеда в обикаляне из къщата, включвам личния си телефон за първи път от почти седмица и го закачам за лаптопа, за да сваля снимките, които искам да задържа. След това изпитвам известно задоволство да извадя картата му и да разкатая фамилията на телефона с бейзболна бухалка. Все някой ден ще го сменя и този път няма да дам номера си на Есперанца.