Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

— Съжалявам, Саяка. Ужасно съжалявам. Изобщо не мислех, че…

— Какво не си мислил?

— Че това ще те засегне по някакъв начин. Мислех си, че ще мога да запазя разделителната линия между тези неща. Само че са ме проследили. Искат да се доберат до мен чрез теб.

— Знаех си, че е нещо такова. Онези твои „проблеми“. Знаех си.

Прииска ми се да изкрещя. Да убия някого, да ги избия всичките. Наложих си да се овладея.

— Извинявай. Бях пълен глупак. Извинявай.

— Какво ще правиш?

— В момента не мога да мисля за това. Първо трябва да се погрижа за твоята безопасност.

— Къде? Къде ще съм в безопасност?

— Не знам. В някой хотел…

— И това е хотел.

— В друг хотел. Където няма да те открият…

— Погледни ме, Юн. Изобщо не е трудно да ме опишеш. И да ме откриеш. Къде ще ме скриеш?

Нямаше какво да й отговоря. Отчаяно исках да я защитя, а не знаех как. Бях си мислил, че щом мога да поддържам разделителната линия в ума си, мога да го правя и във външния свят. Глупост. Фатална глупост, мамка му.

— Ще те изведа от града — казах. — Даже от страната. И тогава…

— С какво? Имаш ли представа колко ми е наемът на месец? Останалото давам за курса по английски. Нямам почти никакви спестявания.

Бръкнах в джоба си, извадих парите от поръчката на Миямото и ги пъхнах под стъклото.

— Това са десет хиляди долара. С тях ще отидеш в Америка. Нали искаш да отидеш там? Е, сега можеш да го направиш.

Тя погледна парите.

— Не ги искам.

— Не ми пука дали ги искаш! Имаш нужда от тях!

— Откъде са?

— Наистина ли те интересува откъде са? Какво предпочиташ? Да вземеш тези пари и да се спасиш, или онези бандити да те изнасилят и убият?

Тя ме изгледа гневно. Но взе доларите. Слава богу!

— Ще им се обадя — казах аз. — Дотогава няма да направят нищо. Ще успееш да се измъкнеш. Те не очакват да напуснеш страната. Тази възможност изобщо няма да им хрумне.

— Какво ще искат от теб?

— Да се срещнем.

— Защо? За да те убият ли?

— Всъщност да.

— Тогава не бива да ходиш.

И изведнъж ме осени как мога да го направя. Изключително малък шанс, абсолютно безумен… обаче притежаваше гладката, неизбежна симетрия на съдбата.

— Трябва — отвърнах и усетих, че върху плещите ми се стоварва огромно бреме. Бремето на съвестта, на историята, на късмета. Бремето на всичко, каквото бях извършил, на всичките ми решения, на всичките ми глупави надежди и сегашни оправдания. Бремето на човек, който е сънувал, че е пеперуда, и като се е събудил, е осъзнал с болка, че не е пеперуда, сънуваща, че е човек. Това беше моят живот. Моята действителност. Моята тъжна обречена орис.

— Какво трябва? — попита Саяка. — Да се срещнеш с тях ли? Това е лудост. Не го прави. Обещай ми, че няма да го направиш.