Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 92 93 94 95 96 97 98 99 100 ... 163
Перейти на страницу:

— Оттук.

На един орех в седловината на ствола имаше вдълбана нещо като раковина, зейнала дълбока рана, оставена отдавна от нечия брадва — едно от убежищата на Козимо. Върху опъната кожа на глиган бяха поставени дамаджана, различни сечива и гърне. Виола се хвърли върху глиганската кожа.

— И други жени ли си водил тук?

Козимо се поколеба.

А тя:

— Ако не си водил, значи не си мъж.

— Да… Някоя и друга…

И получи плесница по лицето с цяла длан.

— Така ли ме чакаше?

Козимо прокара ръка по зачервената буза и не знаеше какво да каже, но тя вече изглеждаше благоразположена.

— И какви бяха, кажи ми, какви?

— Не като теб, Виола, не като теб…

— Откъде знаеш каква съм аз, откъде?

Тя отново омекна. Козимо не преставаше да се учудва на тези постоянно менящи се настроения. Приближи се до нея. Виола бе сякаш от злато и мед.

— Кажи…

— Кажи…

Познаха се. Той позна нея и самия себе си, защото всъщност досега не беше се познавал. А тя позна него и самата себе си, защото, макар да се познаваше, никога не се бе разкривала така дълбоко и пълно.

ХХІІ

Първото им поклонническо пътешествие беше до дървото, където имаше дълбок нарез в кората, вече остарял и деформиран до такава степен, че не изглеждаше дело на човешка ръка. Надписът с големи букви гласеше: КОЗИМО, ВИОЛА, и по-отдолу — ОТИМО МАСИМО.

— Чак тук горе? Кой го е направил и кога?

— Аз. Тогава.

Виола бе развълнувана.

— А това какво значи? — И посочи думите ОТИМО МАСИМО.

— Моето куче. Тоест твоето. Дакела.

— Тюркаре[82]?

— Отимо Масимо — тъй го нарекох.

— Тюркаре? Колко плаках, когато забелязах, че не са го качили в каляската на тръгване… О, беше ми безразлично дали ще те видя някога, но бях отчаяна, че се разделях с дакела!

— Ако не беше кучето, нямаше да те намеря! Дакелът подуши, че си наблизо, и не се умири, докато не те откри…

— Аз веднага го познах, щом го видях да пристига, задъхан, към павилиона… Другите казваха: „А това откъде изскочи?“. Аз се наведох да го разгледам: цвета, петната. „Но това е Тюркаре! Дакелът, който притежавах като малко момиченце в Омброза!“

Козимо се смееше. Тя внезапно сбърчи нос.

— Отимо Масимо… Какво неприятно име! Откъде ги вадиш такива грозни имена?

И Козимо веднага помръкна.

Затова пък за Отимо Масимо щастието беше безоблачно. Неговото старо кучешко сърце, разделено между двама господари, накрая бе намерило покой. Бе се трудил по цели дни да привлече младата маркиза при ясена, където дебнеше Козимо. Дърпаше я за полата или се мъчеше да я поведе, като грабваше някакъв предмет и изтичваше на поляната, за да я накара да го последва. А тя му казваше:

— Ама какво искаш? Накъде ме водиш? Тюркаре! Престани! Гледай ти, какво досадно куче се оказа!

Но самият вид на дакела беше събудил вече у нея детските спомени, носталгията към Омброза. Веднага бе подготвила преместването от павилиона на дука в старата вила със странните растения.

Виола се бе върнала. За Козимо и за нея започна най-хубавото време. Тя препускаше из околността на своя бял кон и щом видеше барона между върхарите и небето, се вдигаше на седлото, за да се изкачи по полегатите стволове и клоните. Скоро Виола стана опитна почти колкото него и можеше да го настигне навсякъде.

— О, Виола, не зная… бих се изкатерил къде ли не…

— За мен — прошепваше Виола и той подлудяваше.

Любовта за нея беше героично упражнение: насладата се преплиташе с доказателства за смелост, щедрост и всеотдайност, с напрягане на всички душевни сили. Техният свят бяха дърветата, най-усуканите, изкривените и недостъпните.

— Там! — възкликваше тя, посочвайки някой висок чатал, и заедно се втурваха да го достигнат.

Между тях започваше състезание по ловкост, което завършваше с нови прегръдки. Любеха се, увиснали в празнотата, опирайки се или вкопчвайки се в клоните, а Виола се хвърляше върху него почти летейки.

Любовното упорство на Виола срещаше това на Козимо и понякога се стигаше даже до сблъсъци. Козимо избягваше протакането, ленивата изнеженост, рафинираните перверзности: в любовта единствено естественото му доставяше радост.

вернуться

82

Тюркаре — герой от едноименната сатирична комедия на френския романист и драматург Ален-Рьоне Льосаж. — Б. пр.

1 ... 92 93 94 95 96 97 98 99 100 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)