Малката стопанка на голямата къща

Поеха по една странична пътека, спряха се на известно разстояние и изчакаха опасността да отмине.

— Всъщност досега никой не е сериозно пострадал от него — каза Паола, когато излязоха отново на пътя.

— Като не се смята оня случай, когато той настъпи крака на Коули. Помниш ли? Остана на легло цял месец — припомни й Дик, като оправяше хода на Немирница, която се мяташе косо и пристъпваше настрани. В един бегъл миг забеляза, че Паола го гледа по странен начин.

В погледа й имаше и недоумение, и любов, и страх — да, страх или поне смут, граничещ с безгранична изненада. Но в очите й се четеше преди всичко въпрос — стремеж да намери отговор на нещо. Всичко това не е без връзка с нейната забележка, че той мисли със статистики, каза си Дик.

Но той се престори, че не е забелязал нищо, извади бележника си и вписа нещо, видимо заинтересуван от едно съоръжение на напоителния канал, покрай който минаваха.

— Пропуснали са го — каза той. — Трябваше да го ремонтират още преди месец.

— А каква е съдбата на всички ония мустанги от Невада? — запита Паола.

Ставаше дума за транспорта мустанги, които Дик беше купил, когато тревата по пасищата в Невада беше прегоряла и мустангите се продаваха на безценица, защото бяха застрашени от гладна смърт. Той беше докарал цял влак от тях и ги беше изпратил в планинските пасища на запад.

— Време е да се обяздят — отговори той. — Мисля си защо да не устроим идната седмица истинско родео21 по стар обичай. Ще приготвим печено на открито и всичко ще бъде, както му е редът. Ще поканим всички местни жители.

— А след туй ти самият няма да дойдеш — възрази Паола.

— Ще се освободя за един ден. Е, решаваме ли? Паола се съгласи. Двамата се отбиха встрани от пътя, защото срещу тях се бяха задали три трактора, които влачеха дискови брани.

— На път са за Ролин Медоуз — обясни той. — По-икономични са от конете; разбира се, на подходящ терен.

Започнаха да изкачват склона на долината, прекосиха различни посеви и гористи възвишения, след това излязоха на оживен път, по който се движеха коли, натоварени е ломен камък от каменотрошачната машина, която пухтеше и трещеше на горния склон.

— Тя очевидно се нуждае от повече движение — забеляза Дик, като дръпна енергично юздите на Немирница, която насмалко не захапа хълбока на Сърна.

— Аз пък така съм занемарила Дъди и Фъди, че ме е срам да призная — каза Паола. — Намалих им храната като същински скъперник, но те пак си остават буйни коне с неизразходвана енергия.

Дик я слушаше разсеяно, но не минаха четиридесет и осем часа и той с горчивина си спомни тия думи.

Продължиха пътя си, трясъкът на каменотрошачката заглъхна. Навлязоха в гориста местност и прехвърлиха малък вододел. Тук следобедното слънце се процеждаше виноцветно през листака на манзанитите и розово през мадрьоновите дървета. След това през млада горичка от евкалипти се насочиха към Литл Медоу, но малко преди да стигнат, слязоха от конете и ги вързаха. Дик сне от седлото автоматичната пушка с калибър 0,22 и двамата с Паола тихо се доближиха до няколко секвои, отвъд които започваше равно поле. Настаниха се на сенчесто място с добър обзор чак до отсрещния край на долинката, където се спускаше стръмно близкият хълм.