Изповедите на един буржоа

Тъй както по това време и аз не бях — нито исках да бъда — нищо друго, освен безцелен младеж. Литературата бе все още мъгла и мрак за мен, болезнена, мъчителна неизвестност. В началото блуждаех из Франкфурт като герой от романтичен роман. Ставах по обед и до вечерта седях в изисканото кафене „Хауптвахе“ на централния градски площад, пушех евтините, сладникави английски цигари и можех седмици наред да чета една и съща книга. По това време открих за себе си един елзаски писател на име Рене Шикеле, когото високо ценях. Помня, че чувствах у него своего рода „европейски патриотизъм“, и това ме привличаше. Изучавах всеки човек от този зрителен ъгъл, копнеех да узная дали е още жив европеецът, дали някъде, в полския салон или датския университет се чува гласът на онзи тип европеец, който първо е европеец и едва след това — датчанин или поляк? По онова време Куденхове-Калерги134 и Бронислав Хуберман135 не бяха прогласили още своята Паневропа; но въздухът тегнеше от този девиз. Понякога ми се струваше, че животът или литературата са ми подхвърлили такъв един „европеец“. Но най-често бяха просто скитници или авантюристи, привлечени от богатия град.

От странстващите скитници зная, че във Франкфурт всички даваха, само не и леля Гудула; тя смяташе, че синовете й достатъчно дават. Градът бе като салон в стил рококо. Една сутрин се събудих и забелязах, че са ме приели. Тук още имаше „светски живот“ в смисъла от осемнайсети век; дворци и салони, където много образовани, много богати хора живееха с действително западни потребности — в този град потребностите на душата бяха също тъй завишени и изтънчени, както и богатите рамки на телесния живот. Хората живееха скрити в палатите си, сред готически и хиндуистки колекции, водеха кореспонденция с прочути световни писатели, банкери, учени и мистици — и един ден забелязах, че ме канят на чай, лакеи с бели чорапи ме въвеждат в салони, каквито никога не бях виждал, и узнах, че хора, чиито имена никога не бях чувал, са владетели на промишлени и духовни региони. Този обрат дължах на новия си приятел Ханс Ерих, с когото се бяхме запознали на един семинар в университета. Ханс Ерих си беше у дома в Германия и се чувстваше свойски в сдържания, изтънчен в добрия смисъл, пофренчен Франкфурт. Ханс Ерих бе с две години по-голям от мен; той бе син на богат силезийски фабрикант, готвеше се за докторат върху Спиноза, беше член на германската социалдемократическа партия, и на един друг международен съюз, скрепен от общо преживяване, който навярно изпълнената със съзнание за вина съвест на една култура поддържа навред из Европа. Дължа му много неща, наред с това от първата минута подозирах, че е хомосексуалист. Но никога не го узнах със сигурност.