Изповедите на един буржоа

Във Франкфурт се случи така, че в този чувствителен град опознаха името ми за няколко месеца. Като всеки наистина значителен и решаващ обрат в живота, и този ми се случи без предварителни разчети и спекулации: не го бях „решил“, в живота ми никога не сполучваше нещо, което „решавах“ и планирах на хартия; но пък ми се случваше да се пробудя някоя утрин и да продължа при коренно различни условия на живот. Във „Франкфуртер Цайтунг“ попаднах, след като един ден се качих в редакцията и пратих визитната си картичка на редактора на очерци господин Гек. Редакторът моментално ме прие, предадох му един очерк и неуверено се оттеглих. Знайно е, че във „Франкфуртер Цайтунг“ седмоглави змейове внимаваха за чистотата на немския език. Тук, в колонките на този може би единствен истински световен журнал на Германия, подредбата на думите в подчиненото изречение бе почти толкова важна, колкото и идейното му съдържание. Рубриката за очерци тогава се списваше от трима души: господин Гек, типичният добронамерен, педантичен и коректен немски журналист-чиновник, Бернхард Диболд, критикът и един мил, добродушен алкохолик, на когото не можеше да се разчита, Вило Ул. На другия ден очеркът ми излезе. Не се изненадах, някак, с безочлива и детинска убеденост, го намирах за естествено… В рубриката за очерци на „Франкфуртер Цайтунг“ работеха Томас Ман, Стефан Цвайг, Герхард Хауптман и изобщо всеки, чието име означаваше нещо в Централна Европа. Журналът се списваше на една пресечка в централната част на града, на „Ешершаймер Щрасе“, в овехтяла, стара къща, която откъм улицата имаше вид на нещо преходно между ловен замък и парна мелница. Но журналът, който се списваше и се печаташе в къщата, имаше валидност в цял свят. Една-едничка икономическа вест в него мобилизираше нюйоркската или лондонска борса, едничка негова критика решаваше съдби, и да се чете два или три пъти седмично името ти в този журнал беше достатъчно за начинаещия писател да направи „кариера“ в Германия. Започнах работата си тук със сляпа увереност, нямах понятие за отговорността, която читателите навсякъде по света очакваха от сътрудниците на журнала, с несъзнателна непринуденост и спокойствие пишех мнението си за хора и явления, както селският знахар в анекдота на Миксат136 оперира око с проста чекия. След това разбрах каква отговорност е писменото слово и започнах да се страхувам. Но дотогава мина доста време и „Франкфуртер Цайтунг“, с днес вече непонятна за мен добронамереност, издаваше писанията ми. Години работих в този изискан, европейски по дух в най-добрия смисъл на думата вестник. Никога не ми възложиха отегчително задание; по-късно често им пращах статии от чужбина: от Париж, Лондон, Ерусалим, Кайро, описвах всичко, което ми изглеждаше, че заслужава да бъде забелязано в рамките на един кратък очерк: интонацията на някой особняк, жестовете на Кайо137 по време на реч, сплина на жена в Ерихон, тъгата на келнер в Марсилия, безпорядъка в хотелска стая в Лион, Рабиндранат Тагор, четивата на кожодера, всичко, което ми подхвърляше животът, случайно; и „Франкфуртер Цайтунг“ го публикуваше… Пишех на немски и по онова време сякаш наистина знаех немски; ръкописите ми излизаха без изменения в големия, взискателен и придирчив към чистотата на немския език журнал. Хенри Зимон, собственик и главен редактор на журнала, добронамерено следеше дребните ми опити и веднъж и завинаги даде „nihil obstat“138 за моите съчинения.