Изповедите на един буржоа

8

Във Ваймар всяка сутрин ходех в парка, разхождах се до къщата, където Гьоте си подрямвал в топлите летни дни, обикалях стаите, сетне се връщах в градския дом на Гьоте, застоявах се в тъмната стая на покойника, където и днес би добре дошла „повече светлина“, или в някоя от залите, претъпкани с минерали, ръкописи, гравюри, статуи и картини, вглеждах се в хербариума на поета и се стараех да проумея нещо. Държах се както любител-детектив, който инкогнито разследва някакво тайнствено и свръхмистериозно дело. Не дължах никому отчет, тайнственото и мистериозно дело, чиято разгадка дирех, беше тайната на „гения“ — от предметите, които е използвал, от неговите колекции, от жилищата му се стараех да прозра нещо, на което творбата не дава никога пълен отговор, нито пък животът, „личността“ дават пълен отговор — тяхното взаимодействие оформя най-разтърсващото явление: геният и неговото влияние върху света. Търсех знаците, търсех дирята на ръката му, следа от устните му върху някоя чаша, промените на почерка му през различните периоди от живота, съзерцавах рисуваните по време на италианското му пътуване, примитивни и школски пейзажи, можех със седмици да проучвам тези стаи. Във Ваймар и до днес физическата същина на феномена още не е излиняла напълно, останала е след него някаква кондензирана телесност и материалното въздействие на присъствието му се разнася безкрайно бавно във времето. Нямах желание да правя докторска дисертация за Гьоте. Не се готвех да пиша студия за „зрелостта на поета“ или за последните му години… Ходех в херцогския парк, където Кралят-слънчице130, херцогът на Гьоте, с естетски напъни бе плагиатствал и обезобразявал хрумванията на Версай, вечер се настанявах в театъра и слушах „Танкред“ или „Ифигения“ — във ваймарския театър, където Гьоте ревниво следял успехите на популярния Коцебу131, съвсем необичайно се чувствах като у дома… Предобед ходех в библиотеката, където всичко бе някак натруфено, разводнено, извън естествените величини, даже извън дименсиите на духовната история по гьотевски, сприятелих се с библиотекаря, който от половин век пазеше, систематизираше, подреждаше полицейските данни за тукашното битие на поета, проверявахме сметките от прането и бакалските разписки и удивително си пасвахме в това важничене, разбирахме се и без обяснения, както всички, които озовали се веднъж волю или неволю, се устройваха във вселената на Гьоте за по-продължително време, за цял живот.