Изповедите на един буржоа

Журналът бе шедьовър, чувствителен организъм, същински дипломатически апарат на малка държава. И действително, дипломатите му бяха в Ню Йорк, Лондон и Париж, внушителни редакции с посланици и аташета и всяка телеграма, чуждестранна критика, дописка за лондонската мода носеше своите последствия… Журналът проследяваше явленията, но по-важното и вълнуващо бе, че дефинираше политическата им значимост, поставяше на полагаемото му се духовно- или културноисторическо място всеки съвременен феномен. Говореше се, че журналът се финансира от немската тежка индустрия; но тогава, в началото на двайсетте години, новината се оказа невярна. По-късно най-големият немски индустриален концерн действително сложи ръка върху него, още по-късно и Третият райх, наистина, дълго време съвсем предпазливо; „Франкфуртер Цайтунг“ беше може би единственият журнал в Райха, който нацистите за известно време не „унифицираха“. Журналът се захранваше от своя авторитет, духовно надмощие и независимост и в същото време във франкфуртското седалище го списваха тъй фамилиарно; Хенри Зимон преглеждаше всеки ред и в ни една от рубриките на трите издания дневно не се появяваше дори незначителна вест, която собственикът-главен редактор да не е прочел. Допуснеха ли веднъж някого при себе си, отнасяха се с него, като с член на семейството. Имаха ли някому доверие, можеше да разчита на тях. Вярно, всеки ред, появил се в журнала, трябваше да е на място, прошка нямаше; небрежност или разпуснатост не прощаваха.

Връзката ми с големия журнал продължи години. Един ден тя прекъсна от само себе си, преустанови се по същия странен начин, без причина, както беше започнала… Тогава вече от години живеех в Париж, работех много и какво ли не за тях. Един ден започнаха да ми връщат статиите. Една излизаше, три получавах обратно. Не разбирах защо? Статиите ми не бяха по-лоши, нито по-глупави от преди. „Всъщност друго очаквахме от Вас…“ — пишеха ми те. Размислих и разбрах. Когато попаднах при тях, бях схватлив и ловко боравех с материала; давах им това, което очакваха от мен. Когато лека-полека намерих своя глас, отведнъж всичко, което пишех, им стана чуждо. Пишех на немски език, но духът ми беше чужд. Понякога ме печатаха, от куртоазия, само така, както човек поздравява изоставена любовница.