Изповедите на един буржоа

Така живеехме във франкфуртската вила, с кучетата, които К. по цял ден пощеше от бълхи и въшки, непрестанно сред ядовитите препоръчани експресни писма — няма да преувелича, ако кажа, че разноските за марки на такива възмутени писма поглъщаха половината от доходите на К. — в необикновено безпокойство и възбуда, защото край К. атмосферата беше постоянно нажежена. Живеех в таванската стая на вилата и общо-взето по цял ден пишех стихове. К. готвеше обяда сред ръкописи и пишещи машини, обикновено варено телешко със зеленчуци, защото друго не умееше.

Тези двама души, К. и графинята, бяха слети в трогателна спойка, на живот и на смърт. Такава силна човешка връзка по-късно не съм срещал при никого. Не зная дори „дали са живели добре?“ — това, което обикновено наричат идилия, вероятно не е присъщо за такъв съюз. Бяха се срещнали болни, К. по-късно се бе излекувал, жената остана неизлечимо болна. Никога жена не ми е правила толкова силно, така утешително и потресаващо в дълбокия смисъл на думата впечатление, както тази аристократична австрийска девойка. Беше висока и болнаво мършава; на изтлялото й до кости лице грееха само едни възторжени очи, облагородени от смъртния страх, сгрети от човешката солидарност очи. Дрехите си кроеше сама и ходеше с обезпокояващи широки роби, на които немците се удивляваха. Където и да се появяхме в града, ни посрещаха с враждебни погледи, защото в близост до тази жена човек чувстваше изключителното, тревожно-притегателната неповторимост, излъчването на душа, пречистена чрез болката, познанието и страстта. Влезехме ли някъде, хората се умълчаваха. Графинята вървеше отпред, без да поглежда, със сведена глава, прекосявайки някак инкогнито през тълпата; зад нея К. с кучетата под мишница, измервайки непознатите с кос и свъсен поглед, пълен с подозрение и свадлива горчивина, готов всеки миг да напише на мнимите и предполагаеми оскърбители препоръчано експресно писмо. В това шествие аз можех да съм само паж и с достойнство закривах процесията.

Баща й беше един от посланиците на монархията, майка й — австрийска баронеса; графинята бе прекарала своето детство по дипломатическите постове на баща си, във великосветско обкръжение. Омъжила се за балтийски барон, живяла някъде из Литва със съпруга си, откъдето един ден избягала болна, заминала право за Давос, за да не се завърне никога повече в имението на съпруга си. Говореше и пишеше безупречно на немски, френски, испански и английски; превеждаше Ъптън Синклер139 и Шарл Пеги140; Синклер й беше написал обемисто писмо на пишеща машина със ситен шрифт и всеки, който опознаеше веднъж тази душа, й оставаше приятел за цял живот. В политиката изповядваше страстно леви убеждения; дотогава не познавах жена, която тъй удивително да съчетава в поведението си надменността на личността, недостъпните маниери на светска дама със страстната готовност за дела на „функционерка“. Където и да седнеше, около нея моментално оживяваше „салон“; и тези, които я обграждаха — понякога в „салона“ седяха решени на всичко, подозрителни анархисти, защото около К. вечно имаше цял рояк „функционери“ –, сами започваха да се държат по салонному. Всеки следобед седяхме в дневната на графинята с чаша чай в ръце, писатели, работници, революционери, франкфуртски интелектуалци и патриции, умилостивени от атмосферата, чието въздействие никой, озовал се в близост до графинята, не можеше избегне; всички „беседвахме“, както поканените гости трябва да са беседвали в палатата на австро-унгарското посолство в Кайро или Париж на някой от чаените следобеди на посланика, бащата на графинята. „Беседата“ се водеше от графинята — К. се грижеше за кучетата в някой ъгъл и се оглеждаше, изпълнен с подозрения –, а поканените гости умилени следваха реенето на тази неспокойна и изискана душа над полесраженията на живота, литературата и политиката.