Изповедите на един буржоа

Във Франкфурт парите бликаха обилно, както позлатата по връхчетата на копията по железните огради пред дворците на „Бокенхаймер-Ландщрасе“. Парите в този град се бяха уталожили през вековете, струяха над него, всичко бе подредено в достолепни пропорции. Във Франкфурт живееше още един член на династията, някой си барон Ротшилд-Голдшмид; в кантората му един след друг се редяха надошли от всички краища на света просяци, сред тях и множество унгарски скитници. Тези странници пътуваха из Германия с точен каталог от имена и адреси и като прилежни търговски агенти не пропускаха да посетят в чуждия град склонните към благотворителност частни лица, предстоятели на вероизповеданията, политически партии, държавни и градски социални институции. Един такъв странник, грамаден секейски момък, пристигна и при мен, позовавайки се на пещенски познати, поиска квартира, зае от мен чиста риза и яка и, от благодарност, за отплата ми показа един такъв „просешки адресник“. Обемистото книжле беше писано и размножавано с химическо мастило, до името, домашния адрес на всеки благодетел накратко бяха отбелязани слабостите на мецената, при равина скитникът казваше, че е евреин, на енорийския свещеник, че е католик, в офиса на социалдемократическата партия, че е социалист-емигрант, при болшевиките, че е комунист, при националните организации събираше дарения за патриотични цели, а в канцеларията на барон Ротшилд-Голдшмид, където покровителстваха музикантите, се представяше за изпаднал музикант. На всеки посетител баронът даваше железопътен билет и петдесет марки; билетът, разбира се, биваше продаден. Посетителят ми беше прецизен, разсъдлив, спокоен по нрав човек. Пътуваше без багаж, с „просешкия си адресник“ в джоба, с износена мушама за дъжд, от чиито джобове наизвади в жилището ми странни и обезпокоителни предмети: булевардни романи, увеличително стъкло и дебело корабно въже, това помня. Иначе имаше текуща сметка в един берлински клон на „Дрезднер Банк“, по време на обиколките си печелеше дневно и по двеста-триста марки, говореше благозвучен секейски унгарски и беше пестелив, благоразумен човек, будеше впечатление на старателен чиновник. По-късно го срещнах в Берлин, тогава вече бе един от менажерите на голяма филмова студия. През тези години се сблъсках с много подобни хора. Големият вихър ги беше повлякъл, нямаха „принципи“, нито цели; вярно, нямаха и скрупули. Занимаваха се с живота, пряко, и подробности като професия, светоглед, социална съвест малко ги безпокояха. Предаваха си един на друг адреса ми. Повечето от тях бяха талантливи, не в някаква определена насока, а изобщо, както животните; старателно и прахосвайки енергия, отбягваха работата. Във всеки случай носеха вести от „живота“, за странни сговори, за човешката природа. Никой не ме ограби и когато ми искаха пари назаем, обикновено ми ги връщаха. Изглежда, че ме чувстваха донякъде за свой събрат.