Изповедите на един буржоа
- Автор: Мараи Шандор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мартин Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изповедите на един буржоа». Краткое содержание книги:
В странноприемницата „При слона“ пребивавахме мнозина, без да имаме особена работа във Ваймар, без да възнамеряваме да множим с опита от своите издирвания или от скромното си пребиваване там литературата за Гьоте; живеехме в града на Гьоте, все едно прекарвахме ваканция в бащината къща. Ваймар бе съразмерен и грациозен град, почти застинал в Гьотевата традиция, още не се беше окопитил, не смееше нито да говори, нито да мисли за друго, всичко се свеждаше до спомена за гения. В странноприемницата имаше „всезнаещи“ шотландки, намусени и затрогнати старици, един приличащ на Сетембрини италиански хуманист, който десетилетие преди появата на Томас-Мановата „Вълшебна планина“ едва ли не буквално ми разправи вечерта в салона на хотела притчата за „републиката и красивия стил“, срещаха се самотни скандинавци, които се застояваха по няколко месеца тук, в студено искрящата северна светлина, в странното духовно пречупване на сияния и лъчи, в атмосферата на Ваймар. Срещаха се и сноби, и туристи. Но в обезумелия свят, който все още заравяше своите мъртъвци и вече беше съчинил договорите, които щяха да му позволят да даде отдушник на виновното си съзнание чрез нови масови заколения, Ваймар, театърът, библиотеката, хотел „Слона“ и другата, по-евтина странноприемница, която се управляваше от съпругата на един унгарски учен и където по-късно понякога се отбивах за дни, на пълна телесна и духовна издръжка: всичко бе досущ манастир, своего рода светски манастир, където сходни по душевна нагласа хора ходеха да се пречистват, вършейки един вид светски упражнения за духа. Отстрани такова поведение може и да изглеждаше пресилено, но тези, които бяха свикнали с него, се чувстваха уютно. В къщата на Гьоте всеки си беше някак у дома, даже и след сто години. Гьотевата вселена грабваше странника и дори да не предоставяше еуфористичен покой, той можеше да се устрои в някое нейно кътче.
Човек има материална, но и духовна орис, която го застига с фаталистична естественост. С Гьоте човек или се среща, или не; за късмет, аз го срещнах рано. Не мога да кажа, че съм живял в някакъв приповдигнат, тщеславен култ към Гьоте. Но мисля, че когато в средното училище трябваше да назубря хекзаметрите на „Херман и Доротея“, ме застигна тази позната участ, атмосферата на гения, в която по загадъчен и необясним начин не зъзнех и не се чувствах отблъснат. Когато отидох във Ваймар, трябва да съм стигнал приблизително до Вертер; сега, на прага на зрелостта си, навярно съм някъде около „Поезия и истина“; Гьоте ме съпътства през целия ми живот, както видимите степени на физическото развитие, не могат да бъдат „прескачани“ етапи, няма защо да се протестира, трябва да се извърви докрай пътят, в края на който мистичният хор дава отговор на фаустовския въпрос — и бих желал, като му дойде времето, да чуя и разбера този отговор. Преждевременно не може… Във Ваймар живеех в добро настроение и емоционално. Гьоте не бе прецептор; близо до него можеше да се живее в почтителна интимност, която не бе благоговейна и излъчваше доверие. Той бе родна стряха, другата, уютна като истинската, с пречупена светлина, с растителност, със семейни, домашни обичаи, с ритуали.
В Германия живях по-продължително в три града: в Лайпциг, Ваймар и Франкфурт. Това не бе нарочно; и все пак, не смятам, че случайно бях избрал тъкмо тези три града за отдих през скиталческите си години, градовете на Гьоте. Пътувах по неговите дири, инстинктът ми ме теглеше подир сянката му. Никога не съм могъл да чета Гьоте така: сядам и прочитам „Западно-източен Диван“. Подобен опит вероятно би ми доскучал. Гьоте нараства и крачи напред заедно с човешкия живот, който се е свързал с него. Някоя от книгите му винаги е с мене и у дома, и на път, до ден днешен. По-късно открих още един-единствен писател, когото чета в същия опърничав безпорядък, чиито книги винаги ми се намират под ръка, не минава ден, без да прочета няколко реда от негово писмо или критика: Янош Арани. От Арани учих и се уча на унгарски. От Гьоте не се учех на нищо. Геният и неговото творчество са се превърнали в атмосфера за следващите поколения; той се явява в мислите ми навярно само когато съгрешат срещу него или го отричат. От време на време се връщах във Ваймар. В библиотеката вече ме знаеха, портиерът ме приемаше в къщата в парка, като познат, виждах градината зиме и пролет. Да пиша още не смеех; по-точно, във Ваймар започнах да не пиша. Непостижимото у Гьоте, онова, което дори не е творба, но по въздействие е тъкмо толкова нетленно, независимата от времето и творчеството мистерия на личността, която не избледнява и въздейства от поколение на поколение, аз опознах във Ваймар. Тук за първи път прочетох тези три реда, на които при четенето не обърнах особено внимание, и чак след години забелязах, че са открехнали нещо у мен, живеят в мен без гръмкост, все едно някой ме е учил да дишам: