Изповедите на един буржоа
- Автор: Мараи Шандор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мартин Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изповедите на един буржоа». Краткое содержание книги:
На обед ме пуснаха и един „инициативен“ деловодител с монокъл даже ме помоли за извинение; времената са смутни, нищо не се знае със сигурност, но от документите ми се е убедил, че съм гражданин от университета и „истински господин“… Тези няколко часа в дортмундската полиция бяха за мен нов урок за немците. Разпитът, който започна с доста висок тенор, след няколко по-резки отговора приключи с мек, объркан и изпълнен с чувство за вина минор… Не знаех много за международно прилаганата техника на полицейски разпит и ми се струва, че с изключение на „Скотланд Ярд“, където веднъж ме почерпиха с чай и ме настаниха в удобно кресло, навсякъде по света щяха да ме набият, ако отговорех с подобен тон на въпросите на полицейския чиновник. Чиновникът започна с нападателен тон, но още след първата ми реакция смутено се усмихна, прочисти гърло и стана любезен. Останалото беше само игра и формалност. Тогава забелязах за първи път, че немските маниери прикриват смут и склонност към размекване.
„Тогава забелязах за първи път…“ — с това признание трябва да започва всеки ред в книгата ми. Всеки ден „забелязвах за първи път“ нещо, света, звездите, келнерите, жените, страданието и литературата. Преживявах онзи период от живота, когато младият човек потъва в някаква ежедневна заетост с чувството, че има лична мисия, която никой не може да изпълни вместо него. Това е едно напрегнато състояние, непрекъснато съмнение дали светът е такъв, какъвто го възприемаш? — и ентусиазъм на акорд, че тук, на земята ти е отредена такава хубава задача, ти трябва да разгадаеш тайните на вселената, при това без остатък. Отидох в Есен, отидох и в Щутгард, където нямах никаква работа, не разглеждах нито музеите, нито архитектурните забележителности на обществените сгради. Седях на уличните пейки или в кафенетата, непрестанно нащрек, екзалтиран, придавайки си някаква неясна важност, със свещеното убеждение, че в скоро време ще се случи нещо и то ще има голяма тежест в моя живот. Обикновено нищо не се случваше, просто ми свършваха парите. Цели нощи пътувах до Хамбург или до Кьонигсберг, където дотолкова очебийно нямах работа и явно не бях „турист“, че понякога това правеше впечатление на гостилничарите и на полицията. От тези градове, от възбудените пътувания и безцелните пристигания си спомням най-вече лицата на хората. В Дармщадт бръснарят, при когото се подстригах, захвана политически спор с мен, отведе ме у дома си и ме представи на семейството си. Три дни живях у тях, докато забележа, че — и родителите, и двете им деца — са душевноболни. Но дали самият аз бях „нормален“? Във всеки случай се държах като дете, което неочаквано е получило за подарък огромна стая с играчки. Тази стая, във всеки ъгъл на която бяха струпани купища избрани и вълнуващи играчки, представляваше света. По време на игра — пътуванията, университетът, съприкосновението с хората, във всичко това за мен имаше елемент на игра! — понякога ме пронизваше особено, почти болезнено чувство за отговорност. Живеех в напрежение, като човек, който преднамерено е пропуснал някакво жизненоважно поръчение. Имах извънредно много работа, само че просто не знаех откъде да започна. Минава сума време, докато човек научи, че всъщност няма никаква работа; и тогава често най-сетне започва отнякъде.
В Мюнхен поспрях да си поема дъх; бяха тъкмо след революция, още разчистваха барикадите по улиците. При странстванията ми из Германия през тези месеци често се случваше в някой провинциален град, както се разхождам, иззад ъгъла революционери да започнат стрелба, втурваха се и полицаи и започваше улична престрелка, налагаше се за известно време да се скрия от куршумите край някоя входна врата. Вече бяха преминали през кулминационната точка на температурната крива, окопитваха се, но от време на време още ги тресеше. Хората се бяха върнали по домовете от кървавата сеч, бяха скрили оръжията, и понеже отгоре на това нямаха работа, от време на време ги използваха под „политически“ претекст. В Мюнхен всяка седмица ставаше някакъв дребен уличен сблъсък. Червените тогава вече бяха пръснати, разстреляни, хвърлени в затворите — но „червените“ всъщност не бяха регистрирана партия с ясна членска маса, червените живееха в това общество — както и в останалите — откак свят светува, и в дадения исторически момент просто бяха станали видими, както бактериите в оцветена с анилин капка вода. И когато ги разпръснаха, разтуриха организациите им, екзекутираха техните водачи, сред тях и един изключителен по дух и благонамерен човек като Густав Ландауер — „червените“ не преустановиха своето съществование, те просто се обезцветиха в кипящото от бял гняв общество, бактериите излиняха до невинност в опасната посадка, но тук-там организмът все още трескаво излъчваше рецидиви. Затракаха ли картечници, дръпвах се край входната врата и чаках да свършат. Пристигаха камиони, отнасяха ранените и тогава вече можех да пресека пътното платно и да вляза в отсрещното кафене… Не се учудвах особено. Беше естествено картечен огън да нарушава от време на време разходките на моята младост. Всяко човешко дело беше естествено. Малката вселена, шеметът на съществованието ме изпълваха изцяло; възторгът, с който празнувах чудото на съществованието, не ми позволяваше да се учудвам или да гледам с подозрение детайлите. В Мюнхен сякаш бях още по-чужд, от където и да било другаде. Градът ме разстройваше с биреното си добродушие, с любезността си на акорд, с лошия вкус на натрапената и преиграна артистичност. Живеех на „Енглишер Гартен“ в един пансион, сред английски и унгарски сноби, които посещаваха празненствата на галериите в Швабинг и между две революции бодро потропваха канкан на мюнхенския карнавал. На едно от тържествата в Швабинг се запознах с мюнхенска дама, която говореше на диалект, призори ме придружи до квартирата ми в „Английския двор“ и там, на развиделяване, преди да си легне, се държа тъй къщовнически, че от удивление останах със зяпнала уста: изчетка и подреди дрехите ми, изтърка обувките ми от еленова кожа, забърса праха от мебелите, след всичко това грижливо се съблече, сгъна дрехите си, накрая си сплете косата и усука къдриците си в хартийки. Едва тогава, с възможно най-естествено движение, с куртоазията на домакиня, на която най-сетне й е останало време да се позанимае и с госта, легна в леглото. Гледах я втрещен. Нито дотогава, нито по-късно срещнах жена, която да упражнява тъй безотказно домакинските си добродетели в часовете за любов, в жилището на един чужд мъж. Чудех се непрестанно. Светът бе друг, различен от познатия ми от литературните текстове. Всичко беше „друго“ — и настъпи време да си изградя определена позиция сред този хаос от изненади.