Няма да се уплаша от злото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Няма да се уплаша от злото». Краткое содержание книги:
— О, разбира се, госпожице… с числата се оправям доста добре. И с буквите също. Виж, думите малко ме затрудняват.
— Да вървим тогава. Малчо, сетих се нещо. А как се справяше с предишната си професия? Нали е трябвало да четеш Библията?
— Без проблем. Използвах говорещи книги. Що се отнася до Библията — запомнил съм я дума по дума.
— Имаш забележителна памет. Ще ми се да можех да кажа същото за моята.
— Всичко е въпрос на търпение. Заех се да изучавам Книгата още докато бях в затвора. — Помисли малко и добави: — Понякога си мисля, че трябва да се науча да чета. Но все не намирам време. — („Бедничкият, сигурно си няма добра учителка.“) „Не се меси във вече изградена организация, Юнис, той е намерил своята ниша.“
— Тази трябва да е, госпожице. Едно, три, нула, седем.
— Благодаря, Малчо.
На входа не й поискаха документи или пропуск, нито тя предложи такива, а и нямаше. Но портиерът забеляза, че униформата на Малчо е досущ като неговата, и ги пропусна без въпроси. Джоан го дари с лека усмивка, отбеляза си мислено, че охраната на сградата трябва да се затегне — пазачът трябваше да поиска и преснима личната карта на Малчо и номера на значката му. („Шефе, не е лесно да се оправяш с толкова много хора, вероятно е свикнал да се осланя на преценката си.“) „Виж кой го казва! Ако блокът, в който живееше ти, разполагаше с по-сигурна охрана, никога нямаше да те нападнат. Щом не можем да спрем насилието на улицата, поне да се опитаме да не го допускаме в домовете си.“
На дванайсетия етаж спряха пред вратата на апартамент, с надпис „Евгенична фондация Йохана Мюлер Шмит, д-р Х. С. Олсън — директор, моля позвънете и изчакайте“. Друг пазач ги пусна вътре и се върна към прекъснатото четене на комикс. Джоан със задоволство отбеляза, че в чакалнята има солиден брой жени и семейни двойки. В последното си писмо до Олсън Йохан бе настоял фондацията да се заеме с осигуряването на по-голям брой анонимни донори на получили разрешително за раждане жени и това очевидно бе оказало благоприятен ефект.
— Малчо, почакай ме тук — каза Джоан и се приближи към бюрото, зад което седеше намръщен чиновник. Не без усилие успя да му привлече вниманието.
— Какво има, госпожо? Ако става въпрос за подаване на молба, вземете формуляр и попълнете данните. Ще ви повикат, когато ви дойде времето.
— Искам да видя директора. Доктор Олсън.
— Доктор Олсън не приема без предварителна уговорка. Кажете ми името си и за какво се касае и може би секретарката му ще ви уреди среща.
Тя се наведе към бюрото и заговори по-тихо:
— Наложително е да го видя. Кажете му, че съпругът ми е узнал.
Чиновникът я погледна стреснато.
— Името ви?
— Не ставайте глупав. Просто му предайте.
— Хъм… почакайте тук. — Той изчезна през вратата отзад.
Джоан почака. След удивително кратко време чиновникът се подаде от една странична врата, махна й да го последва и я преведе по коридора, покрай врата с надпис „Директор — не влизай“ и до друга врата, на която висеше табелка „Секретарка на директора — позвъни и изчакай“. Тук чиновникът я предаде на една жена, която напомняше на Джоан учителката на Йохан в трети клас — както по външен вид, така и заради властните си маниери. Жената попита с леден глас:
— Какви са тези глупости? Всъщност защо първо не ми покажете някакъв документ за самоличност? — („Шефе, удар с три пръста в слънчевия сплит и после кажи, че е припаднала!“) „Първо ще опитаме по моя начин.“
Джоан отговори с още по-леден глас:
— Няма да стане, госпожице Пъркинс. Защо според вас нося воал? Ще ме пуснете ли при директора? Или да извикам полиция и журналисти?
Госпожица Пъркинс я погледна слисано, стана иззад стенобюрото и влезе в кабинета отзад, малко след това се появи и каза:
— Заповядайте.
Олсън не се изправи, когато Джоан влезе. Посрещна я с думите:
— Госпожо, избрали сте доста необичаен начин да ми привлечете вниманието. За какво става въпрос?
— Докторе, не предлагате ли на дамите да седнат?
— Разбира се. Когато са дами. А случаят тук не е такъв. Говори, инак ще накарам да те изгонят. — („Шефе, видя ли как поглежда към интеркома? Онази дърта чанта в съседната стая записва всяка дума.“) „Досетих се, Джоан. Затова ще внимаваме какво казваме.“
Джоан пристъпи към бюрото на доктора и повдигна воала.
Изражението на Олсън се смени от досада в смаяно разпознаване. Джоан Юнис се пресегна през бюрото и изключи интеркома. След това каза тихо:
— Тук има ли друго записващо устройство? Стаята звукоизолирана ли е? Ами вратата?