Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Всички се мъчеха да се доберат до хана, но когато пристигаха, почваха да съжаляват, че не са спрели в някоя къщурка край пътя. И оборите, и конюшните бяха претъпкани. Конете и кравите, трябваше да стоят вън на дъжда. Дори и стопаните им, мъчно си намираха подслон.
В мокрия и кален двор беше ужасна блъсканица. Някои от животните стояха в локви и дори не можеха да легнат. Имаше стопани, които постилаха слама на добитъка си, за да легне на сухо и се мъчеха да ги прикрият някак от дъжда, но имаше и такива, които седяха в хана, пиеха и играеха карти и съвсем бяха забравили да се погрижат за своите животни.
Тази вечер момчето и дивите гъски кацнаха на едно островче в Йелмар. От брега ги отделяше само една тясна и плитка ивица вода, която при суша можеше да се прескочи.
И над островчето плискаше пороен дъжд, както навсякъде. Момчето не можеше да заспи от капките, които непрекъснато го шибаха. Най-после тръгна да се разхожда. Струваше му се, че като се движи, дъждът го мокри по-малко.
Едва беше успяло да обиколи островчето, когато чу плискане във водата и след малко между храстите се показа кон. Такъв стар, мършав и немощен кон момчето не беше виждало. Той беше дръглив, дългокрак и ребрата му се брояха под кожата. Нямаше нито юзда, нито седло, само на врата му висеше скъсан юлар. Виждаше се, че не му е било трудно да се освободи.
Конят се запъти право към мястото, дето спяха дивите гъски, и момчето се уплаши да не ги смачка.
— Къде отиваш? Внимавай! — извика то.
— Аха, ето къде си бил! — каза конят и се приближи до момчето. — Десет километра изминах, докато те намеря.
— Та ти познаваш ли ме? — попита момчето учудено.
— И аз имам уши, макар че съм стар. Напоследък много приказват за тебе.
Докато говореше, той държеше главата си наведена, за да вижда по-хубаво, и момчето забеляза, че тя е малка, с хубави очи и мека, нежна муцуна. „Вижда се, че е бил хубав кон, но на стари години не му е провървяло“ — помисли си то.
— Искам да дойдеш с мен и да ми помогнеш за една работа — каза конят.
Момчето си помисли, че е лудост да тръгне с такава кранта и почна да се извинява с лошото време.
— Няма да ти е по-зле, ако седиш на гърба ми, отколкото да лежиш тука — каза конят, — Но може би не смееш да тръгнеш с такава развалина като мен.
— Кой? Аз ли не смея? — попита момчето.
— Събуди тогава гъските, за да се уговорим къде ще могат да те вземат утре сутринта!
След малко момчето вече седеше на гърба на коня, който тичаше по-бързо, отколкото то очакваше. Все пак те дълго пътуваха в мрака и поройния дъжд и най-сетне спряха пред един голям хан. Там: гледката беше ужасна. По разровения път имаше такива дълбоки локви, че момчето се боеше да не се удави, ако падне в тих. За оградата бяха навързани тридесет-четиридесет коне и говеда, незащитени с нищо от дъжда, а и дворът беше пълен с коли, натоварени е високи кафези с овце, телета, прасета и кокошки.
Конят спря край оградата. Момчето продължи да седи на него и с острия си поглед добре видя в какво лошо положение са животните.
— Защо стоите вън на дъжда? — попита ги то.
— Тръгнали сме на пазар в Йоребру, но трябваше да спрем тук заради дъжда. В този хан са се събрали толкова много пътници, че вътре няма никакво място.
Момчето мълком се огледа. Повечето животни бяха будни и от всички страни се чуваха оплаквания и ропот. Те имаха основание да се оплакват, защото времето все повече и повече се влошаваше. Почна да духа леден вятър и дъждът се примеси със сняг. Сега стана ясно защо конят искаше помощ от момчето.
— Виждаш ли този прекрасен чифлик срещу хана? — попита конят.
— Да — отвърна момчето, — виждам го и се чудя защо не ви приютят в него. Или там вече всичко е заето?
— Не, там няма нито един гост — отвърна конят. — Стопаните на чифлика са такива скъперници и егоисти, че няма смисъл да ги молиш за подслон.
— Така ли? Тогава ще стоите тук, навън.
— Но аз съм роден и израсъл точно в този чифлик — каза конят. — Знам какви хубави конюшни и обори има, с много празни преградки и ясли, и си мисля дали ти не можеш да направиш така, че да влезем вътре.
— О, не, нямам толкова смелост — отвърна момчето. Но после му дожаля за животните и реши все пак да опита.
То се вмъкна в съседния чифлик, но веднага видя, че всички пристройки са затворени и заключени. Тъкмо когато се чудеше какво да прави, дойде му съвсем неочаквана помощ. Вятърът връхлетя с вой и отвори вратата на една голяма плевня точно срещу него.