Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
В древни времена, пък и в наши дни, най-често посещаваното място в комплекса бил храмът с оракула. Жадни за истината, хора от всички краища на Средиземноморието търсели питията — жена, избрана да служи като земен представител на Оракула и на Аполон.
През последните години учените разбулили магията около Делфи с предположението, че трансът, в който изпадала питията, всъщност бил предизвикан от изпаренията на метан, въглероден диоксид и водороден сулфид от цепнатина в скалата под храма.
Сам и Реми знаеха, че един набег срещу храма в Делфи би бил напълно в стила на Ксеркс. Ограбването му би означавало обезсилване на гръцките богове, също както някога направил във Вавилон.
— Веднага щом смазал спартанците при Термопилите, Ксеркс изпратил армия от седем хиляди души срещу Делфи — продължи Реми. — Според легендата те били спрени от каменопад, изпратен от самия Аполон.
— Което може да е вярно, а може и да не е, ако си спомням правилно уроците по древна история.
— Има много дебати по въпроса — кимна Реми. — Добре, да продължим с допусканията. Да предположим, че нападателният отряд на Ксеркс не е бил спрян. Какво може да са взели?
— Самата пития, но надали са го направили, освен ако Бондарук не търси скелет. Какво ще кажеш за Омфалоса?
Омфалос, „пъпът“, бил камък с формата на ананас, за който се твърдяло, че е оформен по образец на камъка, който майката на Зевс, Рея, увила в пелени, за да измами баща му, Кронос, решен в пристъп на ревност и гняв да убие новороденото.
Според легендата положеният в храма Омфалос позволявал пряко общуване с боговете, но учените опровергават твърдението, като казват, че кухият камък служел просто, за да насочва халюциногенните газове към дробовете на питията.
— Не, не — възрази Реми, — има множество разкази, сочещи, че Омфалос е оцелял след войната. Проблемът е кой казва истината. Ако британците бяха успели да откраднат Декларацията за независимостта по време на войната от 1812 г., дали американското правителство щеше да си признае?
— Имаш право. Какво друго би могло да бъде?
— В Делфи е имало много съкровищници. Две от тях били особено ценни: Аргоската и Сифнийската. Въпреки че имали известно религиозно и културно значение, те всъщност представлявали малки банки: хранилища на злато и сребро.
Сам сви рамене.
— Възможно е, но Холков спомена за някакъв семеен завет. Звучи малко по-лично от древногръцки банков обир. Плюс това, той каза „да довърши нещо, което е започнато много отдавна“. Прилича ми по-скоро на някаква мисия.
После се прозина и каза:
— Мозъкът ми заспива. Да приключваме за тази вечер. Ще продължим сутринта.
На петдесет километра на север Холков слезе от самолета и провери гласовата си поща, докато се провираше между множеството на летището. Спря внезапно и се взря в екрана. Тримата мъже, които го следваха, също се спряха.
— Какво има? — попита един от тях.
Вместо отговор Холков само се ухили и седна на един от столовете наблизо. Извади лаптопа си, включи го и натисна няколко клавиша. След трийсет секунди измърмори:
— Пипнах ви!
— Откри ли ги?
— Не сме чак толкова умни, а, Фарго? — каза той под носа си. После погледна мъжете около него. — Те са тук, наблизо. В Бавария.
Глава 46
— След малко можете да се насладите на музикалния ми талант — оповести капитанът на добър английски със силен акцент. Отне малко от газта и лодката забави ход. — Отдясно виждате Ехованд или, казано на английски, „Стената на ехото“.
Сам и Реми се обърнаха заедно с останалите двайсетина пътника и погледнаха през десния борд. Намираха се на едно от осемнайсетте покрити корабчета на компания „Кьонигзее“. Корабчетата бяха два типа: шейсетфутови за осемдесет и пет пътници и осемнайсетфутови за двайсет и пет пътници, каквото избраха те.
На около четиристотин метра от тях през утринната мъгла от водата се показваше гъсто обрасла скала. Капитанът извади една лъскава флигорна изпод румпела, вдигна я до устата си и изсвири няколко жални тона. Минаха две секунди, след което звукът отекна в съвършена височина.
Пасажерите се засмяха и изръкопляскаха.
— Трябва да отбележа, че свиренето не е включено в таксата, а пък е жадна работа. На слизане може по желание да оставите „тринкгелд“ в чашата ми тук или където видите по перилата на кораба. Аз ще разделя даренията с приятеля ми в планината, който ми отговори.